Живеем в безнадеждна страна, казва си тя. Какво ли е накарало хората да се заселят из тия места? И за какъв дявол още стоим тук? Какво ни кара да се примиряваме?
Затваря очи, стиска силно клепачи и чува отговора. Живеем там, където живеят близките ни; живеем заради онези, които обичаме, заради нашите деца. Но ето че пристига някой и ги убива, отнема смисъла на живота ни.
Непростимо е.
Връща се бързо при бюрото и набира номера на Q.
Металният глас на телефонния секретар обяснява, че е в заседание до края на работния ден и не може да остави съобщение; опитайте пак утре.
Избира прекия му номер в криминалния отдел и след серия щракащи звуци, които показват прехвърляния на разговора, попада на секретарката му.
— В заседание е — заявява тя. — И веднага след него има друго.
— Знам това — отвръща Аника, като разтърсва ръка, за да види часовника си. Три и трийсет и две. Имаме уговорка да се видим за малко между двете заседания. Точно в четири.
Гласът на секретарката е пълен с подозрение.
— Не ми е споменавал подобно нещо.
— Защото е съвсем за кратко.
— Но в четири той няма да е тук. Колата го взема четвърт час преди това и отива в Министерство на правосъдието.
Аника си записва „Русенбалд 4“. Правосъдието заема четвъртия и петия етаж от главната правителствена сграда, точно под канцеларията на министър-председателя.
— Да, разбира се — казва Аника, — за онази комисия, нали…?
Чува се шум от прехвърляни документи.
— JU 2002:13 — новият законопроект за изпълнение на наказанията — казва тя.
Аника задрасква „Русенбалд 4“ и записва „Регерингсгатан“.
— Не съм го разбрала правилно — заявява тя. — Ще се опитам да се свържа с него утре.
Натъпква бележките в чантата, грабва шапката, ръкавиците и шала, рови за мобилния в бъркотията върху бюрото си, но не го открива и решавайки, че вероятно е някъде из чантата, отваря рязко вратата и тръгва през помещението на новините.
Янсон току-що е пристигнал. Седи рошав, с мътен поглед и чете местния печат.
— Нещо й има на тая машина — оплаква се той на Аника и сочи пластмасовата чашка.
— Не е ли време за цигара? — пита тя и Янсон мигом измъква пакетчето.
Аника влиза в празната стаичка за пушене.
— Май попаднах на сериен убиец — уведомява тя Янсон, докато той пали двайсетата цигара за деня.
Пуска облаче дим и се вторачва във вентилатора.
— Май?
— Нямам представа дали полицията знае и доколко е наясно — отвръща тя. — Надявам се да пипна Q на път към комисията след четвърт час.
— С какво разполагаш?
— Три смъртни случая. Един прегазен журналист, а шофьорът е избягал, момче заклано в Люлео и убит общински съветник в Йостхамар. Роднините и на тримата са получили анонимни писма в деня след смъртта им. Цитати на Мао, написани на ръка върху лист А4, пратени в пликове с герба на Швеция и пощенска марка с изображение на хокеист.
Янсон фиксира стъкления си поглед върху нея, изтощен от осемнайсет години нощна смяна, четвърта жена и пето бебе.
— Значи, всичко ти е ясно. Остава само полицията да го потвърди.
— При малко късмет може и да разполагат с още информация.
Редакторът поглежда часовника си.
— Слизай веднага долу — казва той, — докато гаси наполовина изпушената цигара в хромирания пепелник. — Ще поръчам кола.
Пред главния вход чака такси.
— Име? — пита шофьорът.
— Торщенсон — отвръща Аника и се настанява отзад.
Стар номер от времето на предишния главен редактор. Аника, Янсон и неколцина от останалите винаги поръчват такси от името на предишния шеф, защото често пъти се оказва по-бързо да вземеш случайно преминаващо такси, вместо да чакаш поръчаното. Понякога, ядосани от напразно чакане на „Торщенсон“, шофьорите влизат, крещейки името в претъпканата дежурна стая, и това неизменно предизвиква кикот сред колегите. И макар Торщенсон да е отдавна изместен от Шюман, старата традиция не умира.
По предното стъкло бие суграшица, която кара Аника да примига и потръпне. Движението е натоварено. Светофарът дава зелена светлина, но колоната автомобили не помръдва.