Питам се какво ли има да става, мисли си Ане, притворила очи срещу тъмнината. Дали телевизията е стъпила върху солидна основа, или върху подвижни пясъци?
Адски й се ще да си е у дома; адски й се пийва една гигантска чаша водка с лед и лимон, памук за ума, възможност за тялото да си отдъхне.
Само не пред Миранда, казва си тя. Вижда физиономията на Аника в мига, когато й казва за пиянството на своя баща, до какво свинство се докарва, крещящ и залитащ, докато го намират най-накрая умрял в снега на неколкостотин метра от заводите в Хелефоршнес.
Не бива да го допускам, убеждава се Ане, привела рамене срещу вятъра, и поема отново към градината.
Силна миризма на малки деца и мокри дрехи я удря в носа, щом отваря вратата. Преддверието представлява истинско море от кафява кал, украсено с виснал над рафтовете за обувки цветен надпис „Здравей! Събувай се веднага!“
Ане изтрива подметки с неохота: видът на изтривалката показва, че това й действие няма да има голям ефект. След това пристъпя на пръсти в съседното помещение, в което всяко дете си има собствена ниша, претъпкана с дрехи, плюшени играчки, рисунки и снимки от ваканции, рождени дни и Коледи.
Поема дълбоко дъх и понечва да извика детето, когато съзира застаналата край вратата на кухнята жена.
Висока, слаба, с дълги, ягодово руси коси, спуснати на меки къдри над раменете. Палестински шал.
Ане примигва.
Колко средновековно. Да носи палестински шал.
Жената застива, забелязала Ане. В очите й се мярва страх.
— Аз… — започва тя, докато се съвзема. — Казвам се Силвия, аз съм Силвия.
Прави няколко стъпки към нея и протяга ръка.
Ане се вторачва в жената, гадене преобръща стомаха й като торнадо, няма сили да подаде ръка в отговор.
— Какво правите тук? — Чупливият и глас отеква в собствените уши.
Новата жена на Мехмет, неговата годеница, неговата бъдеща съпруга, жената с новото му дете в утробата, стои изправена пред нея, видимо объркана и доста уплашена.
— Ами аз щях да вземам Миранда, но тя каза, че вие…
— Сега е моята седмица — заявява Ане, неспособна да проумее защо гласът й идва от толкова далеч. — Защо сте тук?
Силвия, Бременната годеница, прокарва език по устните си и Ане забелязва, че са чувствени. Красива е. Много по-красива от нея. Ревност и завист пронизват очите й като кинжали, изкривяват възприятията. Извън себе си е от злоба и унижение. В този момент разбира окончателно, че е загубила, и ако покаже с нещо, че е съсипана, наистина ще бъде. Трябва да си изгради известно себеуважение.
— Аз сигурно съм се объркала — обажда се Силвия. — Аз мислех, че аз трябва да я взема днес. Аз мислех, че е мой ден.
— Всяко изречение ли започвате с аз? — пита Ане, върнала си внезапно способността да се движи и минава покрай Силвия, Красивата бременна годеница, на път към кухнята, за да бъде посрещната с писък:
— Мами!
Миранда се хвърля в обятията й с огризана ябълка в ръка и заравя лепкава уста в косите й.
— Миличка! — прошепва Ане Снапхане. — Басирам се, че си била страхотна днес.
Момиченцето се обляга назад и поглежда в тавана.
— Трябваше да ме завържат — казва то. — А след това полетях също като хвърчило чак до Лидингьо.
Ане се разсмива, а момиченцето се измъква от прегръдката й, за да изтича покрай Силвия Красивата, без да обърне никакво внимание на новата си мащеха. Виква през рамо към майка си:
— Може ли палачинки за закуска? Може ли аз да счупя яйцата?
Ане отива към Силвия, която стои на пътя й, край вратата.
— Сега да не би да съжаляваш? — пита тя глухо.
— Толкова зле се чувствам — отвръща жената с насълзени очи. — Главата не ми побира как съм могла до такава степен да се объркам. Извинете ме… Толкова ми е зле непрекъснато. През цялото време ми е лошо.
— Тогава най-добре абортирай — съветва я Ане.
Красавицата Силвия потръпва, сякаш са я шамаросали, а лицето й почервенява.
— Какво?
Ане прави стъпка напред, почти завира нос в лицето на другата.