Чува зад гърба си звънливия смях на София в отговор на нещо, казано от гардеробиера. Познава всички на това място, истински постоянен клиент, поради което получават най-хубавата маса. Томас пуска двете крила на летящата врата да се затворят зад него, закопчава палтото и обръща гръб на вятъра, докато я изчаква. Шумовете на града са лишени от ритъм, звучат фалшиво след мекия джаз. Вдига поглед към неоновите светлини на рекламите, усетил кожата си да отразява сини, розови и зелени отблясъци, пламъци в косите.
Тази жена е толкова удовлетворена от живота си, така щастлива, смехът й ромоли като сребрист планински ручей по пода на клуба, над тежката огромна маса. Тя е амбициозна и всеотдайна, сговорчива и доволна от онова, което й дава животът. С нея се чувства щастлив и доволен. Уважава го, слуша какво й говори, отнася се сериозно към него. Никога не му се налага да се самодоказва пред нея, тя не мрънка и не се оплаква, проявява жив интерес, когато й разказва за родителите и детството си във Ваксхолм. Освен това се занимава с ветроходство. Родителите й притежават място в марината на остров Мьоя.
Обръща се и я вижда как излиза от мрака и прави няколко предпазливи стъпки по стълбите с тясната си пола и високи токчета.
— Скоро ще се препълни — петък вечер е — отбелязва тя. — Понякога става страхотно. Един път останах до пет и половина на другия ден. Невероятно.
Той се усмихва на топлите й очи, потапя се в чистата им синева. София застава пред него и опъва рамене, събира крака и забива ръце дълбоко в джобовете на палтото, преди да се усмихне в отговор.
— Студено ли ти е? — пита той и усеща, че устата му е напълно пресъхнала.
Тя поклаща глава, като продължава да се усмихва.
— Никак. Много ми е добре даже.
Предава се и я привлича към себе си. Главата й е точно под носа му. По-висока е от Аника. Косите й ухаят на ябълки. Тя го обгръща с ръце, притиска го здраво. Силни тръпки разтърсват цялото му тяло, толкова горещи и неудържими, че му спират дъха, оставят го с отворена уста.
— Томас — прошепва тя срещу гърдите му, — само ако знаеш откога жадувам това.
Той преглъща и затваря очи, притиска я още по-силно, попива миризмата й, на ябълки и парфюм, на вълнен плат от палтото, а сетне се отпуска и вижда лицето й да се вдига към неговото. Томас диша през уста и като се взира в очите й, вижда как се свиват и разпускат зениците, дава си сметка, че тя се задъхва.
Направя ли го, няма връщане. Огъна ли се сега, загубен съм.
И той се навежда напред, за да я целуне, бавно, внимателно и безкрайно. Устните й са студени, ухаят на джин и ментолови цигари. Надолу и нагоре по гръбнака му лазят тръпки. След това тя прави мъничка, почти неуловима стъпка към него и зъбите им се допират, топлината от нейната уста нахлува в неговата и миг по-късно Томас има усещане, че ще експлодира. Мили Боже, трябва да има тази жена още сега.
— Искаш ли да идем у нас? — шепне тя в шията му.
Той успява само да кимне.
Пуска го, махва за такси и както обикновено, успява да спре едно. Двамата се раздалечават, тя нахлузва маската на благоразумен служител във Федерацията на областните управи, оправя коси, като в същото време му изпраща лъчист поглед над покрива на колата. Всеки влиза през своята задна врата, тя дава на шофьора адреса си в Йостермалм. После седят, всеки в своя ъгъл, на задната седалка, стиснали здраво ръце под чантата й, а таксито ги люлее през градския център и нагоре, към Карлаплан.
Той плаща по служебната си сметка, като се подписва с разтреперана ръка.
София живее на последния етаж във великолепна сграда от 1898 година. Мраморното стълбище е дискретно осветено от медни лампи, дебел килим поглъща звуците от стъпките им, докато тя го дърпа бързешком към асансьора. Затварят украсената с орнаменти врата и тя натиска бутона за шестия етаж, а след това съблича палтото му. Томас го оставя да се свлече на пода, без да го е грижа дали ще се изцапа, съблича нейното, а също жакета и блузата й, пълни шепи с гърдите й. Тя стене тихичко край рамото му, масажира с две ръце слабините му. Най-накрая намира ципа, отваря го, измъква възбудения член изпод бельото. Томас не може да направи нищо друго, освен да затвори очи и да се облегне назад, уплашен, че може всеки миг да припадне.