След това кабината спира с разтърсване, а тя го целува и се разсмива в устата му.
— Е, господин програмен ръководител, почти стигнахме.
Събират дрехи и чанти, измъкват се от асансьора. Тя рови за ключове в чантата, а Томас прокарва език по врата й, докато отваря вратата.
— Само да изключа алармата — прошепва София.
След няколко писукания двамата са в антрето, а ръцете му милват голата й талия. Плъзват се нагоре и намират гърдите, а тя притиска тяло към неговото, преди да се извърне и да го повлече със себе си на пода.
Очите й блещукат, диша бързо и напрегнато, а докато прониква в нея, София задържа погледа му и той потъва в него, потъва и потъва с мисълта, че му се иска това да не спира чак до смъртта, а после умира и всичко потъва в мрак за един миг, когато свършва.
Изведнъж си дава сметка, че е задъхан. Лежи с коляно, завряно в едната й обувка, и вижда, че даже не са затворили вратата. Студено течение кара запотения му гръб да потръпне.
— Не можем да останем така — казва той, докато се измъква от нея.
— О, Томас — отвръща София, — мисля, че съм влюбена в теб.
Поглежда я, легнала под него с тази руса коса, разпиляна по целия паркет на пода, с размазано по бузите червило и протекла спирала под очите. Затиска го огромна вълна от чувство на неудобство, той отклонява поглед и се изправя. Стените се полюшват лекичко. Май е пил повече, отколкото си мисли. Вижда я с крайчеца на окото да се изправя, все още със сутиен над гърдите, със запретната пола.
— Беше прекрасно, нали, Томас?
Той преглъща и си налага да я погледне, тъничка, с крехък вид сега, останала без дрехи, беззащитна и бездиханна като малко дете. Усмихва й се принудено — толкова е сладка.
— Ти си чудесна — отвръща Томас и бързешком поглажда буза с ръката й.
— Искаш ли кафе? — пита тя, докато затваря входната врата и отваря ципа на полата отзад, за да я пусне на пода заедно със сутиена.
— Да — отвръща той, а София тръгва из апартамента гола. — Благодаря.
Миг по-късно се е върнала, загърната в халат с цвят на слонова кост и с друг, виненочервен, в ръце.
— Дръж — казва му тя. — Душът е вляво, накрая.
Взема халата и обмисля идеята за душа. Даже и Аника да е заспала, когато се прибере, по-добре да не рискува.
София е изчезнала някъде вдясно май се чува съскане на машина за еспресо. Внимателно пристъпва в помещението пред себе си, за да попадне в студио с таван висок осем метра и гигантски прозорци, обърнати към мътното градско небе. Стените са тухлени, а подът със същия лъснат дъбов паркет като в антрето.
Няма как да не бъде силно впечатлен. Ето така трябва да изглежда един истински апартамент.
— Захар? — провиква се София откъм кухнята.
— Да, моля — отвръща той и се устремява към банята.
Мие се бързо и старателно, като използва сапуните с най-неутрален аромат, които успява да открие, търка чатала с гъба. Внимава да не си намокри косата.
Тя седи край маса от опушено стъкло в кухня, аранжирана от професионален дизайнер, когато Томас се появява, загърнат във виненочервен халат. Запалила е от ментоловите цигари.
— Трябва да си тръгваш? — Констатацията прозвучава като въпрос.
Той кимва и присяда, чуди се какво ли чувства в този момент. Най-вече доволство. Усмихва й се, докосва ръката й.
— Веднага ли?
Той остава за миг така, а после кимва. София гаси цигарата, дръпва ръце от масата и ги скръства в скута си.
— Обичаш ли жена си? — пита, вторачила поглед над масата.
Той преглъща. Не знае какво да каже, всъщност не знае дали я обича, или не.
— Да, така мисля.
Оставя подсъзнанието да призове образа на Аника и собствения му отклик на него.
Един път, докато още живее с Елеонор, я сънува, а в съня му косата й гори. Главата е обхваната от пламъци, които пеят и танцуват около лицето, а на нея въобще не й прави впечатление. Огънят е нейната естествена стихия, дипли се като коприна по раменете и гърба й.
След онази нощ си я представя често в същия вид, като живееща сред пламъци.
— Тя е някак си освободена от прегради — казва Томас. — Не познава никое от ограниченията, които нормалните хора спазват, способна е на какво ли не, стига да си го навие на пръста.
— Звучи донякъде притеснително — отбелязва София.
Той кимва бавно и допълва:
— И очарователно също така. Не познавам друга като нея.