Той въздъхва дълбоко.
— И аз.
— Миришеш на цигари, а и на алкохол — подмята тя през рамо, докато върви към спалнята.
— Надявам се да е така. Данъкоплатецът да му мисли.
Аника се изсмива късо.
— Лягаш ли си? — подканва го тя.
Мога да го направя. Трябва да мога да го направя.
Вторник, 17 ноември
27
Информационните билбордове крещят своите ярко жълти послания за серийни убийци и полицейско преследване по цялата Флеминггатан, нацъфтели като слънчогледи върху металически сивата поляна на дневната светлина. Аника ги вижда да проблясват покрай прозореца на автобуса и усеща онова особено и познато чувство — някаква възбуда, породена от факта, че е показала нещо на света, и то заживява отделно от нея. Статиите й достигат стотици хора, които никога не ще познава, думите й ще пораждат емоции и реакции, за които никога няма да научи.
Пътят до работата минава неусетно в компанията на крещящите слънчогледи.
Една стена във входното фоайе на вестника всяка сутрин се тапицира с шпалти от текущия брой, напомнящи многогласен ентусиазиран хор.
Горе, в новините, усеща промяна в атмосферата, докато се носи през вражески води. Приведената й глава среща не обичайните ледени блокове, а насърчителни, топли погледи. Ето че е пак на ход, завладяла днешния брой, лице, с което трябва да се съобразяват. Всичко старо е забравено, защото деветнайсет часа преди крайния срок на броя нещата са си отново по местата, а авторската й портретна снимка се мъдри на шеста страница.
Загърбва подкупващите погледи на колегите и затваря плътно стъклената врата на кабинета зад гърба си.
Йоран Нилсон, казва си тя, докато съблича горната дреха, смръщена от умора. Роден през 1948 година в Саттаярви, емигрант, професионален убиец от 1969-а. Безсмислено е да го търси в гражданския регистър — трябва да е заличен преди десетилетия.
Почуква раздразнено с пръсти, докато компютърът бавно зарежда, след това въвежда в търсачката „Йоран Нилсон“ и получава неколкостотин резултата.
Толкова много хора из целия свят носят това име. Опитва неколцина напосоки, а след това отива на телефонния указател, за да провери колко често се среща името в действителност, като минава от една област в друга. В Блекинге са 73-ма, а в Бурос — 55, 205 в Стокхолм и 46 — в Норботен. Няколко хиляди общо за цялата страна.
Трябва да стесни по някакъв начин параметрите на търсенето, да добави някаква дума. И въвежда „йоран нилсон саттаярви“, но без резултат.
Писмото, сеща се тя. Маоизъм или левичарски групировки.
Бинго. Маса попадения, като Кристина Нилсон, Мао Дзедун, Йоран Андершон, но все пак — нищо.
Започва да търси снимки на „йоран нилсон мао“.
Четири резултата. Мънички правоъгълници върху екрана, които разглежда с присвити очи. Накланя се напред. Две от изображенията представляват някакво лого, в чийто смисъл не се задълбочава, третото е портрет на самия Учител от дните на Културната революция, качен на нечия начална страница, и най-накрая, черно-бяла снимка на някакви младежи в старомодно облекло. Вглежда се по-внимателно и маркира линк към страница, изготвена от анонимен автор и посветена на младостта му в Упсала. Прочита надписа, който хвърля светлина върху изображението:
След издаване на основополагащата Декларация от 9 април Матс Андершон, Фредрик Свенсон, Ханс Ларсон и Йоран Нилсон са готови храбро да поведат масите в името на Учителя.
Прочита текста втори път, изненадана от донякъде абсурдната религиозност, която навява. После се взира в младежа най-отдясно, скрил рамо зад мъжа до себе си. Къса коса, безлични черти, немного висок. Погледът на тъмните му очи е устремен някъде вляво от обектива.
Връща се към първата страница от сайта, за да установи, че в сървъра има още много снимки от Упсала. Част от тях са правени по време на демонстрации, но повечето са увековечили различни събирания. Разглежда ги всичките, но тъмнокосият младеж на име Йоран Нилсон не се появява повече.
Наистина ли е той? Възможно ли е да се окаже активист от шейсетте години, който може да бъде разпознат и чиито снимки е много вероятно да са се появявали по страниците на тогавашния печат?
Подобни архиви не са били дигитализирани, повечето представляват просто пликове със снимки и изрезки.