Нейният вестник разполага с най-богатата документация в страната. Грабва слушалката и поръчва да проверят дали разполагат с нещо за Йоран Нилсон, свързан с маоистки групи от шейсетте години. Отзовалата се на телефона жена не гори от ентусиазъм.
— За кога? — интересува се тя вяло.
— За вчера — осведомява я Аника. — Спешно е.
— Че кога не е спешно?
— Седя тук с вързани ръце и нищо не мога да направя, преди да ми се обадите.
Въздишката отсреща почти може да се пипне с ръка.
— Ще хвърля един поглед набързо да видя дали излиза с името си — прегледът на всички свързани с маоизма материали ще отнеме седмици.
Аника става и зарейва поглед из помещението на новините, докато чува отговора.
— Съжалявам. Няма Йоран Нилсон, записан като маоист. Имаме двеста-триста други.
— Благодаря за експедитивността — отвръща Аника.
Какви други архиви би могло да има от онзи период и от местата, където маоистите са били активни? Съперник излиза в ония години, но е безсмислено да им се обажда. В Упсала Ниа Тиднинг не познава никого. Дали имат вестник в Лунд?
Почесва се ядно по главата.
Ами Люлео?
Набрала е приемната на Норландски новини, преди да се усети.
— Ханс Блумберг си взе болничен вчера и нямам представа дали ще дойде на работа днес — казва секретарката, готова да прекъсне разговора.
Внезапен необясним страх обзема Аника. Мили Боже, дано не му се е случило нещо.
— Защо? Нещо сериозно ли?
Секретарката въздъхва така, сякаш има работа с олигофрен.
— Преумора, като при всички ни. Лично аз го отдавам на най-обикновен мързел.
Аника е смутена.
— Шегувате ли се? — пита тя.
— Не ви ли прави впечатление, че всичко живо започна да изнемогва след влизането ни в Европейския съюз? Видиш ли нещо скапано, все е внос от ЕС — хора, отрови, психическо натоварване. Като се сетя само, че и аз гласувах „за“. Изпържиха ни — това е истината.
— Често ли боледува Ханс Блумберг?
— Сега е на половин работен ден. Пенсионира се по болест преди време. Често пъти го няма дори когато трябва да е тук.
Аника прехапва устни. Трябва да се добере до архива на Норландски новини час по-скоро.
— Бихте ли го помолили да ми се обади, щом се появи? — Диктува името и телефона си.
— Ако се появи — уточняват отсреща.
Йоран Нилсон, казва си тя, като оставя слушалката и се взира в младия мъж от екрана. Ти ли си това, Йоран?
Поправили са машината и сега кафето е по-горещо от всякога. Занася обичайните две чашки в стаята, оставя кофеинът да сгрее мозъка й.
Очите парят от недоспиване. Лежала е в леглото със стиснати клепачи часове наред, докато Томас се върти до нея, стене и се чеше. Смъртта на онзи съветник наистина го изкарва от релси.
Отърсва умората от себе си и продължава да търси „Саттаярви“, за да попадне на страница за някакъв строеж от края на деветдесетте години.
Карта. Навежда се към дисплея, за да открие селцето, като едва успява да разчете миниатюрните надписи около него: Роукуваара, Охтанярви, Компелуслехто.
Не само езикът е друг, казва си тя. Самата страна е друга, здраво замръзнала, просната през тундрата отвъд Полярния кръг.
Обляга се назад.
Какво ли е да растеш оттатък Полярния кръг тогава, през петдесетте, в семейство с баща, който е религиозен водач на строга и безумно шантава верска система?
Аника знае, че швейцарската психоаналитичка Алис Милер установила поразителен факт: огромен брой западногермански терористи са деца на протестантски свещеници. Тя съзряла в това определена зависимост: терористичната дейност при тях е израз на бунт против собственото им строго религиозно възпитание. Същото може да се отнася с пълна сила за Швеция и лестадианството, популярното в северните райони на страната религиозно учение.
Аника разтърква очи. В същия момент вижда забързаната Берит. Напряга сили, за да прочисти съзнанието си, и се измъква от стола.
— Имаш ли минутка време? — провиква се тя от прага на стаята.
Берит сваля шапката и ръкавиците, сгъва шала си.
— Възнамерявам да обядвам по-рано днес. Идваш ли?
Аника излиза от системата, рови в чантата си за портмонето, колкото да установи, че е свършила купоните за храна.