28
Телефонният звън кара Ане да подскочи. Тиква бързешком бутилката в чекмеджето и го заключва, преди да вдигне слушалката.
— Какво си направила на Силвия вчера? — Гласът на Мехмет е измамно спокоен, но Ане го познава, усеща врящата токсична лава под гладката повърхност.
— Много по-логично звучи въпросът тя какво търси в детската градина на дъщеря ми — отвръща Ане, докато светът наоколо се разбива на малки парченца. Гняв и отчаяние карат небето отвън да причернее.
— Не можем ли поне да се държим като възрастни? — Жегата в гласа отсреща се засилва.
— И какъв точно план за възрастни си имал предвид вчера? Да се изтъпаня в градината и да установя, че Миранда я няма? И какво следва да си помисля? Че детето ме изоставя, понеже предпочита да е със Силвия? Или че са го отвлекли?
— Започваш да ставаш смешна. — Вече не е в състояние да скрива гнева си.
— Аз ли съм смешна? — крещи Ане в слушалката и се изправя на крака. — Смешна съм значи? А ти какво си въобразяваш с идиотското си семейно ядро? Най-напред се изтърсваш с намерението да ми отнемете родителските права, ти и новият ебалник, после тя се пробва да отмъкне детето от градината. Абе, вие луди ли сте? Или се опитвате да ме тероризирате?
— Я се успокой — казва Мехмет, а от линията лъхва студ. Парещият гняв е заменен от мразовита злоба; ухото й се смръзва и вкочанява.
— Върви на майната си! — пожелава му тя и трясва слушалката.
И остава така, втренчена в телефона. Той звънва почти мигновено.
— Значи Миранда е вече само твоя, така ли? А какво стана с прекрасните ти идеи за обща отговорност? Високопарните теории за споделено родителство, за принадлежност на детето към колектива, а не към отделната личност?
Ане Снапхане отново се отпуска върху стола. Трудно й е да осъзнае как е засмукана в това вонящо тресавище на горест и ревност, място, в което всеки удар под пояса е позволен. И нищо не може да стори, вече е тук, пленница от подвижни пластове, опита ли да се бори, само ще стигне по-бързо дъното.
— Млъкни! — зъби се тя. — Кой кого предаде? Кой кого изостави? Кой забърка тая каша? Бога ми, не съм аз.
— Силвия рева цяла вечер. Нищо не е в състояние да я утеши — казва Мехмет, а плачливият му глас я докарва до бяс.
— За Бога! — крясва Ане. — Аз ли съм виновна, че има слаби нерви!
Мехмет замълчава, колкото да поеме дъх. Готов е за атака по целия фронт.
— Силвия казва, че си я съсипала, но искам да ти кажа нещо, Ане: ако се опиташ да ми съсипеш и семейството, не отговарям за действията си.
Ане усеща белите си дробове като изстискани, всичкият кислород е изтеглен от мозъка.
— Ти да не ме заплашваш? — процежда тя. — Да не си се побъркал? Наистина ли си изпаднал чак дотам?
Дължината на линията започва бързо да нараства, върти и суче из тресавището, а когато проговаря отново, гласът на Мехмет идва от светлинни години разстояние.
— Добре — казва той, — щом така искаш.
Настъпва внезапна тишина, край, няма вече разговор. Всичко наоколо изведнъж завира и закипява. Ане се обляга върху бюрото и заридава.
Аника е обзета от нарастващо безпокойство, докато катери стълбите обратно, към новините. Ровенето из старите вестникарски папки не й е донесло нищо друго, освен мръсни ръце и прах по дрехите. Политическият климат на времето остава без адекватно покритие от страна на тогавашната преса. Всеки следващ ден е просто ново заглавие. Тогава, както и сега, има реклами за публикуване, материали за написване, полицейски разследвания за проверка.
Композицията и качеството на печата от шейсетте са под всяка критика — грапави букви, зле отпечатан снимков материал. Добре, че не е работила в редакция тогава.
Но всяко време има своите идеали, казва си тя на път за стъклената стаичка. Човек живее в своето време, така както живее на определено място, а тя е сигурна, че шейсетте години нямаше да й харесат.
А двайсет и първият век наистина ли й се нрави?
Чува телефонен звън и забързва крачка.
— Разбрах, че ме търсите — казва Ханс Блумберг от Норландски новини.
— А, много се радвам, задето се обаждате — отговаря Аника, докато придърпва вратата зад себе си. — Как сте?
Миг на изненадано мълчание.