— Защо питате?
Аника сяда на мястото си, на свой ред изненадана от неприязнения тон на събеседника.
— Секретарката каза, че сте болен и се притесних.
— Ах, да, нежната женска загриженост — отзовава се Ханс Блумберг и сега вече звучи познато. Аника не успява да сдържи една усмивка, докато си го представя, седнал облечен в жилетка пред очукано бюро с дъска за бележки над него, с детската рисунка и напомняне да издържи до пенсия.
— Нищо сериозно, надявам се — продължава Аника и се протяга назад в стола.
— Не, не — отвръща архиварят, — всичко си е наред. Само дето ми е изтекъл срокът на годност, но сигурно ще ме подържат в хладилника още някое време, преди да ми бият шута.
Усмивката й повяхва, докато го слуша. Бодряшкият тон не успява да прикрие дълбокото разочарование.
— Хайде, де! — възкликва весело Аника, предпочела да не го забележи. — В моите уши звучите като кипнало вино.
— Друго си е столичанката — винаги ще оцени истинския мъж. С какво мога да помогна на младата дама?
— Общ въпрос с още по-отдавна изтекъл срок — отвръща тя. — Опитвам се да се добера до информация относно млад мъж от Саттаярви, който е живял в Люлео в края на шейсетте и може би е работел в църквата. Казва се Йоран Нилсон.
— Мъртъв? — пита Ханс Блумберг, докато химикалката му дращи по хартията.
— Надали.
— Значи, оставяме без внимание скъпите покойници. Какво за него?
— Каквото и да е. Дали е печелил състезание по танци, демонстрирал против империализма, обрал банка или сключил брак.
— Йоран Нилсон, значи? Нямаше ли някое по-обикновено име?
— Рових къде ли не, но — нищо.
Отсреща се чува силен стон. Аника почти го вижда как улавя с две ръце бюрото и се надига.
— Може да отнеме няколко минути — казва мъжът и това е най-безочливата лъжа за деня.
Аника успява да се запознае обстойно със съдържанието на няколко уебстраници, да изчете сума обяви за продажба на усамотени къщи около Стокхолм, да се влюби в една току-що построена в Юршхолм и предлагана за мизерните 6,9 милиона. Отива да си вземе кафе, бъбри известно време с Берит и прави опит да се свърже с Томас по мобилния, а линията оживява отново едва след като оставя съобщение за Ане Снапхане.
— Правил съм и по-лесни издирвания — въздъхва дълбоко Ханс. — Имате ли представа колко Йоран Нилсон са се подредили в документацията?
— Седемдесет и двама и половина — отвръща Аника.
— Точно. А единственият от Саттаярви, когото успях да изровя, беше в раздела за сватби.
Аника вдига вежди и усеща как надеждите й помръкват.
— Сватби значи? Онова нещо, дето свещениците са правели в църквите преди три века, когато хората са се женели?
— Ами какво да ви кажа. Всъщност си е задължително чак до седемдесет и трета, но за църквата сте права. Обявява се три поредни недели преди церемонията, за да са доволни и щастливи всички.
— И какво пише във вестника?
Ханс Блумберг се замисля за миг.
— В ония времена са поддържали специална рубрика. Изрезката е от двайсет и девети септември шейсет и девета. Да ви я прочета ли?
— Да, моля.
— Църковният секретар Йоран Нилсон, роден в Саттаярви, понастоящем жител на Люлео, и ученичката Карина Бьорнлунд, родена и живееща в Карлсвик. Бракосъчетанието ще се състои в Общината на Люлео, петък, двайсети ноември, в два следобед…
Химикалката бяга по листа, докато се опитва да следва темпото му, а кожата й настръхва. Едва диша. Мили Боже! Какво става тук? Не може да бъде!
Налага си да не се вълнува чак толкова — още не. Не може да е сигурна, преди да провери.
— Господи! — проговаря Аника с дрезгав глас. — Много, много ви благодаря. Направо сте скъпо шампанско.
— За вас — винаги готов, уважаема. Едно телефонче и готово.
Двамата затварят и Аника се изправя. Това е то! Мисълта й тече светкавично. Приток на кръв бучи в ушите. Изскача в новините с разтуптяно сърце, но до спортния отдел вече се е овладяла, разбрала е, че на практика не разполага с нищо. Все още. Взема чашка кафе от машината и бърза към Берит.
— Откъде е министърът на културата?
Берит отлепя поглед от дисплея с кацнали върху края на носа очила.
— Норботен, Люлео, ако не се лъжа.
— Да не е от някакво място, наречено Карлсвик?
Берит смъква очилата и отпуска ръце в скута.