Главният редактор се връща при бюрото и предпазливо сяда.
— На колко е била тогава?
— На деветнайсет.
— И е живеела с тоя човек?
— Все още е била регистрирана на адреса на родителите си, в Карлсвик.
— С какво се е занимавала?
— В съобщението пише, че е ученичка.
Андерс Шюман взема химикалка и написва нещо в ъгълчето на диаграмата.
— Знаеш ли — започва той, — през живота си не съм чувал чак такава дивотия.
Пуска химикалката да падне. Шумът от досега на леката пластмаса с хартията закънтява в смълчаната стая, подът под Аника се разтваря и тя потъва.
— Радвам се, че идваш с тази информация при мен — продължава шефът. — Надявам се, че не си споделила цялото това безумие с друг?
Аника усеща жега да пълзи по лицето, завива й се свят.
— Не съм — прошепва тя.
— Нито с Берит? Или Янсон?
Гледа я изпитателно няколко секунди, а после се изправя в стола.
— Това е добре. — Извръща поглед. — Отсега нататък няма да се занимаваш изобщо с тероризъм. Няма да отделиш нито минута повече на Карина Бьорнлунд или онзи проклет Рагнвалд, на която и да било експлозия в Люлео или някъде другаде. Ясно ли е?
Тя се дръпва назад върху облегалката, далеч от дъха му, който отново усеща съвсем отблизо.
— Но не си ли струва поне да проверя? — обажда се тя.
Андерс Шюман я поглежда с такова удивление, че й припарва в гърлото.
— Да провериш дали най-търсеният терорист в Швеция през последните три десетилетия няма да се окаже съвсем случайно недорасла гимназистка от селце в Норботен, която още живее с мама и тате, а след това става министър в едно социалдемократично правителство?
Аника диша учестено през уста.
— Дори не съм ходила в полицията…
— Още по-добре, мама му стара.
— Те сигурно са я разпитвали тогава. Може да има съвършено друго обяснение…
Ядно жужене откъм интеркома я прекъсва.
— Херман Венергрен е тук — съобщава секретарката на Шюман по пращящата линия.
Главният редактор стига с три широки крачки до интеркома, за да натисне бутона.
— Покани го да влезе.
Отпуска бутона и хвърля към Аника поглед, с който я осъжда на гибел.
— Не искам и дума повече да чувам по този въпрос — заявява той. — Махай се.
Аника става, изненадана от факта, че още не е рухнала на пода. Грабва бележника с чужди ръце и вперила поглед към вратата в края на дълъг тунел, тръгва опипом нататък.
30
Андерс Шюман гледа как се затваря вратата зад гърба на Аника Бенгтзон, а в червата му натежава разочарование. Колко жалко. Аника е толкова усърдна и задълбочена, толкова амбициозна. Но явно излиза извън релси. Загубила е напълно усет за реалността и живее в измислен свят на терористи в правителството и професионални убийци, преследващи местните политици в Йостхамар.
Трябва да седне. Обръща стола срещу собственото си отражение върху притъмнелите стъкла на прозореца, напряга очи, за да различи очертанията на бетонните постройки под руския флаг.
Какви са неговите задължения в дадения случай? Дали да се обади в отдел кадри? Представлява ли Аника Бенгтзон заплаха за себе си, или за околните?
Вижда се да преглъща, седнал безпомощен край служебното бюро.
Не забелязва склонност към самоубийство, нито признаци за предстоящо насилие. Единственото нещо, за което е сигурен, е, че повече не бива да се разчита за достоверност на статиите й, а на него му плащат, за да се справя с подобни ситуации. Бенгтзон трябва да се държи изкъсо, а това е както негово задължение, така и на останалите редактори.
Жалко, казва си отново той. А бяха времена, когато никой не може да й стъпи на малкия пръст, стане ли дума да се изрови нещо интригуващо.
Вратата се отваря енергично и в стаята нахлува Херман Венергрен, както обикновено, без да чука.
— Винаги е добре да се избират битки, които ще бъдат спечелени — отбелязва председателят на борда през зъби, като пуска чантата си върху софата. — Може ли малко кафе?
Андерс Шюман се привежда напред, натиска бутона и моли секретарката да донесе две кафета. След това става, изправя гръб и бавно тръгва към седналия все още с връхна дреха Венергрен, без да знае какво да очаква от това непредизвестено посещение.