Шюман свежда поглед към бюрото и мярва с крайчеца на окото написаното върху диаграмата, докато мисли колко строг да се покаже спрямо Аника Бенгтзон.
Карина Бьорнлунд сгодена за терориста Рагнвалд; взривява самолет във F 21????
Взира се в думите, усетил атмосферата да се нажежава.
Как би желал лично той да изглежда медийният небосклон в една бъдеща Швеция? Дали иска шведските осведомителни средства да бъдат под контрола на отговорни и сериозно ангажирани собственици с дълга традиция в подкрепянето на каузи като демокрация и свобода на словото? Или ще допусне да бъдат задушени от един глобален, тъпкан с долари гигант от развлекателната индустрия? В състояние ли е съзнателно да изложи на риск Вечерна поща и Сутрешни новини, издателства, радио и телевизионни канали само защото държи на собствената си стереотипна и онемяла етика? Етика, за която никоя жива душа не ще разбере, че изобщо е следвал, да не говорим на каква цена?
И в края на краищата готов ли е да жертва собствената си кариера?
Андерс Шюман взема графиката на баланса с бележката върху него и вдига поглед към председателя на борда.
— Има едно нещо — проговаря той. — Нещо, което Карина Бьорнлунд в никакъв случай не би желала да види публикувано.
Херман Венергрен вдига вежди заинтригуван.
Суграшицата блъсва Аника в лицето, принуждава я да се бори за въздух. Вратите се затварят зад гърба й, засмукващият звук се смесва с хрущене на попаднал в механизма лед. Засенчва очи с длан, за да ги защити от блясъка на светлинното лого над главата си. Пред нея се простират улици и свят, обширни и недостъпни. Как да направи следващата стъпка? Как ще се прибере у дома?
През живота си не съм чувал чак такава дивотия… Надявам се, че не си споделила цялото това безумие с друг?
В задната част на черепа ангелите се разпяват, без слова, само трели, които стигат до съзнанието й през цяла вечност от пустота.
Отсега нататък няма да се занимаваш изобщо с тероризъм. Няма да отделяш нито минута повече на Карина Бьорнлунд или онзи проклет Рагнвалд.
Как можа да се оплете до такава степен? Дали наистина не се побърква? Какво става с главата й? Да не е заради тунела? Дали не се е повредило нещо тогава? Нещо, което не се оправя?
Запушва уши с длани, затваря очи, за да изключи ангелите, но всъщност така ги затваря вътре. Те я завладяват.
Летен поздрав захарна топлина вечна умора.
Не. Не искам това.
Мобилният жужи в дъното на чантата. Стиска силно клепачи и усеща вибрациите да пронизват бележника и дъвките, пакетчето салфетки, подплатата на палтото, да я удрят в кръста и загряват вътрешността на стомаха. Изчаква на място всичко това да отшуми.
Не искам и дума повече да чувам по този въпрос.
Стокхолм потъва в обкръжаващата я тишина, шумът откъм магистралата заглъхва, влажни привидения се трупат около улични лампи и светлинни реклами, краката й се носят безтегловни над земята, тя плавно полита над паважа пред входната врата, надолу, към гаража, над замръзналата морава, покрай бетонния остров за пешеходци.
— Аника!
Задъхана се връща на земята с тъп звук, за да се види точно пред хрущящата плъзгаща се врата, а вятърът все така я блъска, зъби се и плюе насреща й.
— Бързо, че ще станеш вир-вода.
Старата зелена тойота на Томас е спряла до изхода от гаража. Гледа я изненадана. Какво прави тук?
Сетне го вижда да маха през отвореното стъкло на шофьора. Русите му коси лепнат мокри по челото, палтото му е побеляло от лед. Тича към него, право към тези засмени очи, литва над асфалт и лед, за да потъне в бездънните му обятия.
— Добре че си получила съобщението ми — проговаря той, докато я води към вратата на пътника. Не престава да говори, докато отваря и я настанява вътре: — Опитах да те намеря по мобилния, но не ми отговори, затова се обадих на портиера да предупредя, че ще мина да те взема, а нали така и така трябва да местя колата, не беше кой знае какъв проблем, пък и купих някои неща пътем, рекох си защо не вземем да…
Аника диша задъхана през полуотворените си устни.
— Май се разболявам — шепне тя.