Не искаше да говори с него.
Когато я потърси, тя го отблъсна. Предателството опърли лицето му — тя е тяхната пламтяща звезда. Гордото прозвище й е дадено, за да се подчертае северният характер на групата: те са комунисти от Царството на Вълка. Дори да се смятат за част от китайския народ, нищо не ще им попречи да пренебрегнат държавните граници в борбата за свобода.
А тя позволи да бъде упоена от страховитата сладост на властта, обърна му гръб. И сега той загърбва нейния дом от детинство и оставя къщите зад себе си; крачи наперено към таблото с описание на забележителностите в околностите на къмпинга и спира до купчина натрупан сняг. Поглежда редките борови дървета.
Останките от първите леярни на Норботен едва личат под формата на сиви основи. Съзира парчетии с остри ръбове да стърчат изпод снега, смачкани спомени от напразните усилия на човечеството да управлява съдбата си.
Историята на леярните е кратка и бурна. Няколкостотин души работели тук малко преди началото на миналия век и добивали желязо от местна руда. Докато не пристигнат някакви специалисти от южната част на Швеция, за да изкупят леярните след края на Първата световна война. Измъкват цялото им оборудване, разпродават работническите жилища и буквално съсипват производството на стомана.
Някои хора имат право да съсипват каквото си пожелаят. Но не всички.
Диафрагмата отново го бодва и той усеща, че зъзне. Действието на лекарството отслабва; трябва да се прибира в бунгалото. Пак долавя собствената си миризма; станала е много по-неприятна през последните дни. Духът му се срива, когато си спомня за сухата храна на прах, с която е принуден да поддържа съществуването си. Това не е живот.
Днес изтичат точно три месеца от диагнозата.
Отпъжда тази мисъл и продължава напред, към флотационната фабрика.
От нея са останали единствено складовете, неприлично огромни постройки, давани през войната под наем на немците за съхранение на муниции и припаси. Оръжие, зърно, консервирана храна: нацистите ги трупат за изпращане в Норвегия или Съветския съюз. Трийсетина души от града работят тук. Бащата на Карина е сред тях. Тя постоянно твърди, че именно работата за германците го пропива.
Празни приказки, казва си той, човек разполага със свободна воля. Може да избира всичко освен смъртта.
Той самият е избрал, а изборът му е да се бори против империализма посредством смъртта. Смъртта като средство за борба срещу хора, които на свой ред са избрали да потискат и държат в робско подчинение неговите братя и сестри.
Братя и сестри, казва си той.
Сам пораства като единствено дете в семейството, но в края на краищата се сдобива с близки. Създава собствено потомство, единственото, за което носи отговорност, единственото, което предава.
Болката пак се настанява в стомаха — собствената безотговорност се врязва в тялото и то му натежава. Обръща гръб на къмпинга, тръгва с болезнени стъпки назад, към рецепцията.
Що за баща е той? Остави стадото си без пастир, за да се грижи само за себе си, избяга от него, щом усети примката да се затяга около врата му.
Черната пантера, казва си той, когато спира да си поеме дъх край поле за миниголф; оставя своите изгубени деца да се съберат край него. Неговият наследник, най-големият му син, най-нетърпеливият и неспокоен от всички, най-безкомпромисният, Пантерата, заимства своето прозвище от борците за свобода в САЩ. Това дава повод за някои приказки вътре в групата; чуват се гласове, че възприемането на каквото и да било с американски произход е равносилно на контрареволюция. Сам Пантерата заявява обратното, твърди, че като заимства име от вътрешните критици на Америка, подкрепя борбата срещу лакеите на капитализма.
Лично той се държи настрани и наблюдава разправиите между останалите. След като не успяват да се разберат, той казва тежката си дума в подкрепа на Пантерата.
Сърцето му се свива и натежава при спомена за това какви промени претърпява младият революционер. Останал без водач, Черната пантера се превръща в бледа сянка вместо в сила, с която трябва да се съобразяват останалите.
Другите деца се пръсват всеки по своя път, за да стигнат твърде далеч от идеалите си. Най-зле се получава с Белия тигър. На средна възраст Тигъра твърде малко наподобява кльощавото момче от спомените; сякаш са го сменили с друг човек.