Приближава бавно бунгалото, най-малкото от всички. Белия тигър дойде тук с него онова лято и ето че най-неочаквано той е отново редом — момчето, избрало прозвището си заради бялото, като символ на чистота, и самото животно като олицетворение на неуловимост и сила.
Тогава сърцето му бе чисто, казва си мъжът, ала днес то е черно като стоманолеярните, които управлява.
Зад пердета и ъгли съзира образи на хора, заети с незначителните си дела: пият кафе, съставят списъци за пазаруване, кроят подли планове срещу съперниците си, мечтаят за сексуални завоевания. Групата къщички е почти изцяло заета от посетители на поредно мероприятие в огромното ивичесто чудовище. Това го устройва напълно. Никой не го е заговарял откак се е настанил след пътуването до Упланд.
Спира пред бунгалото, олюлявайки се, усеща, че силите му го изоставят бързо. Явяват се последните му две деца.
Лъва на свободата получава прозвището си, понеже се споразумяват някой в групата да символизира солидарността им с Африка, само че самият Лъв се оказва неподходяща почва за велики идеи. Не че има нещо лошо в собствените му убеждения, но се нуждае от твърдо ръководство, за да намери верния път. Двамата решават да направят така, че ревът на Лъва на свободата да се разнесе из целия потиснат черен континент, за да освободи масите.
Лъва на свободата бе навярно оня, който се нуждаеше най-много от него. Там нещата се развиха най-зле.
Ще се погрижа за теб, сине мой, казва си мъжът и влиза в малкото бунгало.
Присяда върху столчето край вратата и започва да събува с мъка обувките. Сега диафрагмата боли истински, а от навеждането му се повдига. Простенва и се обляга назад, затворил за миг очи.
Другата му дъщеря, Лаещо куче, бе шумна и неразбрана през шейсетте, но кой знае какво е станало оттогава. Интересно би било да я види. Може би точно тя заслужава наследството.
Отива до гардероба да провери дали сакът е още на мястото си.
Четвъртък, 19 ноември
32
Външната врата се затваря с трясък и в апартамента настава тишина. Аника е отново сама. Лежи със заровена във възглавницата глава. Коленете й са прибрани към брадичката. Пухената завивка е пропита от тревога. Ангелите тананикат някъде отзад монотонно и безпомощно.
Днес трябва да стане. Поне за да прибере децата. Не боледува често, а Томас не е свикнал да се грижи изцяло за тях, да ги води и прибира, да им готви и чете, да ги слага по леглата. Става кисел и раздразнителен, а тя се изпълва от чувство за вина.
Сгушва се още по-надълбоко под завивките.
Можеше и да е по-зле, казва си тя.
Ако се разболеят например децата. Ако Томас я напусне. Ако закрият вестника. Ако в Ирак избухне война — всяко от тези неща е по-лошо. Това тук е едно нищо.
Но си е нещо. Нещо като огромна празнота на мястото, където се е намирало професионалното й самочувствие.
Вярвала е на Шюман. Доверявала се е на трезвата му преценка.
Нещо е станало. С нея или с него. А може би с двама им. Може да е заради случая. Навярно не е лъжица за тяхната уста.
Или пък наистина се е побъркала в оня тунел. Добре знае, че тази възможност е напълно реална.
Изгубила ли е способността да преценява точно нещата? Нима е стигнала ръба на безумието?
Завива се презглава и оставя тази мисъл да завладее бавно съзнанието й. Но тя се пльосва редом, полага глава върху възглавницата. Поглежда я и се убеждава, че не е опасна.
Случаят си е случай и правото е на нейна страна. Тук има нещо. Шюман може да е бил прав много пъти преди, но сега не е.
Отхвърля завивката и диша задъхана. Бърза гола към банята, измива зъбите и взема светкавичен душ.
Апартаментът кънти опустял, лишен от присъствието на Томас и децата. Застанала на прага към кухнята, Аника гледа оставената след закуската бъркотия, без изобщо да й пука. Заслушва се в звука на тишината, шумове, на които никога не обръща внимание, докато всички са си у дома, а тя има други задачи освен свързаните лично с нея. Когато става част от нещо по-голямо, отделно от нея самата, мъничките, незначителни нюанси не успяват да стигнат до съзнанието. В битието й на Отговорен възрастен неговият филтър пропуска само най-важните крясъци. Като „Дай да ям!“, „Тиксо!“ или „Къде е Тигърчо?“.
А сега е самичка и болна, натикана в миша дупка, употребен репортер с изтекъл срок на годност, а дреболиите я зариват, принуждават я да слуша с нямо удивление.