Спира пред стъклената врата на номер 16, един от дискретните входове към правителствените служби. Рамките на витрините са изцяло от полиран мед, а в празното пространство отвъд тях се виждат добре поддържани палми в качета и рецепция с бронирано стъкло и униформена охрана.
Аника бута навътре двете крила на вратата. Грайферите на подметките й започват да издават скърцащи звуци по мраморния под. Приближава пазача, а по кожата й пропълзява неприятно усещане, че не е нищо повече от една безсрамна натрапница. Почуква с пръст микрофона пред плътното стъкло.
— Работи — успокоява я възрастният мъж от другата му страна. Вижда устните му да мърдат, а гласът идва някъде отляво, през скрит говорител.
— А, добре — казва Аника с неуверена усмивка и се навежда над микрофона. — Искам да видя пощата на Карина Бьорнлунд.
Ето, шпионинът е вече тук и се готви да рови в кошчето за боклук и в чуждата поща.
Мъжът вдига слушалка и натиска някакви бутони.
— Седнете, ще извикам деловодителя.
Аника отива към местата за чакащи, три извити керемиденочервени софи, едно шведско знаме и едно на Съюза, дизайнерска етажерка с цял куп списания и метална статуя, която трябва да изобразява малко дете. Може би момиченце.
Разглежда статуята. Дали е от бронз?
Прави стъпка напред. Коя е тя? Колко ли любопитни шпиони са минали и заминали пред нейния поглед?
— Здравейте. Вие ли искате да прегледате пощата на министъра?
Аника вдига поглед и вижда пред себе си мъж на средна възраст с вързана на опашка коса и бакенбарди.
— Да — отвръща тя. — Аз.
Протяга ръка, без да казва името си. Съобразно закона за свободния достъп до информация, всеки има право да преглежда официални документи, без да се легитимира, един закон, в чиято подкрепа застава при всяка възможност. Най-малкото, той позволява да не изпитва какъвто и да било срам, понеже никой не знае коя е.
— Насам, моля.
Минават през две заключени врати и боядисан на диагонални ивици коридор, а сетне вземат асансьор до шестия етаж.
— Надясно — обажда се мъжът.
Тук мраморният под е заменен с линолеум.
— Надолу, по стълбите.
Изтъркани дъбови дъски.
— Това е моята стая. Какво желаете да видите?
— Всичко — отвръща Аника, като съблича якето, решена да шпионира колкото е възможно повече. Оставя чантата и якето си върху един стол в ъгъла на помещението.
— Добре — отвръща мъжът и влиза в някаква компютърна програма. — Карина е имала шестстотин шейсет и осем официални подтеми, откакто е встъпила в длъжност преди близо десет години. Тук е пълният списък.
— Мога ли да получа разпечатка?
— За последната година ли?
— За всичко.
На деловодителя дори не му трепва окото. Просто пуска принтера.
Аника хвърля поглед върху първата страница от разпечатката: дата на регистриране и номер, номер от входящ регистър, архивен номер и дата. Следва името на отговорния служител, име и адрес на изпращача, резюме на съдържанието и най-накрая — предприети мерки.
Решение, чете тя, ad acta.
— Какво значи ad acta?
— Приключен — отговаря мъжът с конската опашка, извърнал лице към нея. — Не се предприема нищо. Възможно е да става дума за поздравление или графоманско послание от някой редовен кореспондент.
Зачита се в резюметата: покана за Филмовия фестивал в Кан, молба за снимка с автограф, апел за спасяване на някакво издателство от закриване, пет въпроса, отправени от 8Б клас в Сигтуна, покана за участие в тържествената вечеря с Нобеловите лауреати на 10 декември в кметството на Стокхолм.
— Къде се съхраняват физически писмата?
— Тези, които преглеждате в момента, са все още актуални. Те са в съответните ресорни секретариати.
Взема втория лист и погледът й веднага е привлечен от първата позиция.
Становище на Асоциацията на вестникарските издатели относно правата за излъчване на цифрови телевизии.
Каналът на Ане Снапхане, казва си тя.
— Мога ли да хвърля един поглед на това?
Деловодителят изправя гръб, проточва шия към разпечатката в ръката й, наглася очилата върху носа си.
— Ще трябва да се обърнете към отговорния служител — пояснява той, като сочи името под датата на документа.