— Федерацията на областните управи — повтаря тя. — Как й беше името?
Томас непредпазливо оставя единия ъгъл на вестника да се прегърне и тя мярва за миг очите му, преди да го тръсне и изправи отново.
— София — отвръща той. — София Гренборг.
— Що за човек е?
Той продължава да чете, поколебава се за миг и отвръща:
— Амбициозна и доста способна. Често опитва да тегли чергата към тях за наша сметка. Може да ти скъса нервите.
Сгъва вестника, става и го запраща към перваза на прозореца.
— Добре. Значи аз вземам децата. Не искам да си изпускам тениса и тази седмица.
Връща се в кухнята с по едно пискащо дете под всяка мишница, слага ги да седнат по местата им, опипва разклатеното зъбче, възхищава се на новите ботуши, бръсва с пръсти мишите опашници, изслушва разказите за сладкарската машина и обещаното пътуване до Упсала за посещение на котарака Петер Безопашков.
Просто си въобразявам, решава Аника. Сигурно съм се припознала.
Прави опит да се засмее, но не може да стопи островърхия камък в гърдите.
Не е бил той. Бил е някой друг. Ние сме неговото семейство и той ни обича. Никога не би предал децата.
Те бързат с вечерята, за да не изпуснат Булибумпа.
— Чудесно беше, благодаря — обажда се Томас, като я млясва по бузата.
Двамата почистват заедно, ръцете им се докосват от време на време, погледите се кръстосват.
Никога няма да ме остави.
Сипва прах в машината за миене на съдове и я пуска. Той хваща лицето й в длани и го изучава със сбърчени вежди.
— Добре си решила да останеш още един ден у дома. Много си бледа.
Тя свежда поглед и бута ръцете му встрани.
— Чувствам се малко изтощена — казва Аника и излиза от кухнята.
— Не ме чакай — нарежда Томас на тила й, — обещал съм на Арнолд да пием по бира след това.
Замръзва на прага, а камъкът с остри като бръсначи ръбове започва да се върти в гръдния й кош. Застинала е намясто и усеща как сърцето бумти.
— Добре — отвръща Аника и отново овладява мускулатурата си, мести крак пред крак, излиза в антрето, оттам в хола, оттам в спалнята, а там — в леглото. Чува го да изважда спортния сак и ракетата от гардероба в антрето, после виква за довиждане към нея и децата, следват разсеяните им отговори и нейното мълчание.
Дали е забелязал нещо странно у нея? Дали имаше нещо особено в неговото държание?
Вдъхва дълбоко и бавно издишва.
Ако бъде откровена пред себе си, цялата последна година й е малко крива. Той просто не реагира на това.
Става от леглото и го заобикаля, за да използва телефона, оставен върху шкафчето откъм другата страна.
— Томас казва, че си болна — съобщава Арнолд, едничък сред старите приятели на Томас, който я приема безрезервно. — По-добре ли се чувстваш?
Аника преглъща и мотолеви нещо.
— Е, това обяснява защо не може да играе тази вечер, но стават две седмици подред.
Аника пада. Подът под нея се превръща в черна дупка и тя полита през космоса.
— Ще трябва да си търся друг партньор, ако продължава да отменя срещите, надявам се, че разбираш.
— Не можеш ли да изчакаш още малко? — пита Аника, потънала в леглото. — Томас толкова държи на теб.
Арнолд въздъхва нервно.
— Добре — казва той, — ама е наистина голямо лайно. Никога не си държи на думата. Когато наемеш корт с фиксиран час за цял сезон, не може просто да ти хрумне да не го използваш.
Аника закрива очи с длан, а сърцето й ще се пръсне.
— Ще поговоря с него — обещава тя и затваря.
Сигурно е минало известно време, защото изведнъж децата се оказват до нея, в леглото, по едно от всяка страна, пеят нещо, което й е познато отнякъде, започва да тананика заедно с тях, а ангелският хор им приглася в синхрон.
Тези деца са мои, казва си тя. Той никога няма да ми вземе децата.
— Добре — обажда се Аника, — време е за лягане.
И ги слага по леглата, чете им приказка, без сама да съзнава какво точно чете. Подпъхва завивките им, целува и двамата. Излиза, като загася лампата. Сгушва се в прозоречната ниша на хола и притиска слепоочие в леденостуденото стъкло. Покрай неуплътнената рамка духа право в бедрата й. Долавя шума от вятъра, който се мъчи да влезе в стаята покрай пантите. Вътрешностите й са смълчани и спокойни, затиснати от ръбестия камък.