Лиза Марклунд
Червения вълк
Лиза Марклунд е известна шведска криминална авторка, общественичка и журналистка с дългогодишен опит. Спечелва си световна слава с романите за упоритата разследваща репортерка Аника Бенгтзон. Безспорен факт е, че чрез своята героиня Марклунд успява да създаде най-силния и еманципиран женски образ в един жанр, доскоро доминиран предимно от писатели мъже. Книгите й се продават в милионни тиражи и са преведени на повече от трийсет езика. Лиза Марклунд, Хенинг Манкел, Стиг Ларшон и Камила Лекберг формират „златното каре“ на шведския трилър. През 2009 г. шест от романите за Аника Бенгтзон са филмирани в изключително популярната телевизионна поредица „Криминален репортер“.
Изминала е почти една година от събитията, описани в „Жената, която трябваше да умре“ (ИК „Колибри“, 2002 г.), и репортерката Аника Бенгтзон все още е измъчвана от кошмари, след като се е разминала на косъм от смъртта като пленница на Бомбаджията. В службата отношенията с главния редактор Андерс Шиман са се обтегнали, а у дома тя и съпругът й се отчуждават все повече. Сякаш животът на всички е продължил, но без нея. Неспособна да се отърси от преживения ужас, Аника открива, че се чувства жива и на себе си единствено когато е потънала до уши в работа. В края на шейсетте е извършена една от най-дръзките терористични атаки в историята на Швеция — взривен е изтребител в силно охранявана военна база, ала извършителят така и не е заловен. Въпреки възраженията на шефа си Аника заминава за северния град Люлео, решена да изтупа прахта от случая с трийсетгодишна давност, но вместо това попада на нов — Бени Екланд, колегата журналист, който е обещал да й съдейства в разследването, е загинал в привидно тривиална злополука. Вярна на инстинктите си, Аника започва да търси връзка между атентата и смъртта на Бени, без да подозира, че се е натъкнала на гнездо на усойници. Сред мрачните силуети на западащия провинциален град дълги години се е спотайвала една тайна, която отприщва помитаща вълна от насилие.
„Марклунд е една от най-динамичните и известни криминални авторки на нашето време. Патриша Корнуел
Пролог
Така и не можа да свикне с кръвта, и това си е. Свързано е с гъстотата й. С нея и с тази лепкавост. Знае, че няма никаква логика, особено за човек като него. Напоследък това отвращение завладява сънищата му, приема образи, които не може да контролира.
Поглежда надолу, към ръцете си и ги вижда потънали в тъмночервена човешка кръв. Капе по панталоните, все още топла и лепкава. Миризмата го удря в носа. Потръпва ужасе`н и се мъчи да я отпъди.
— Ей, пристигнахме.
Гласът прекъсва съня му. Кръвта изчезва изведнъж, но силното гадене си остава. През вратата на автобуса нахлува вълна режещ, студен въздух. Шофьорът присвива рамене в напразен опит да се предпази от нея.
— Освен ако не искате да ви откарам до гаража?
Всички пътници са слезли от летищния автобус. Той се изправя с усилие, сгънат от болка. Взема сака от седалката и промърморва:
— Merci beaucoup*.
[* Много благодаря. (Фр.) — Б. р.]
Раздрусването от до`сега на краката му със земята го кара да простене. Обляга се за миг о заскрежената страна на автобуса и разтрива чело.
Жена с плетена шапка се е упътила към спирка на градския транспорт малко по-нататък. Спира край сака му, а в погледа й се чете неподправена загриженост, когато се навежда към него.
— Добре ли сте? Да ви помогна с нещо?
Той реагира светкавично и грубо, размахвайки ръка пред лицето й.
— Laissez-moi!* — казва го прекалено високо, като се задъхва от усилие.
[* Оставете ме! (Фр.) — Б. р.]
Жената не помръдва. Само примигва няколко пъти с отворена уста.
— Êtes-vous sourde? J’ai déjà dit laissez-moi*.
[* Глуха ли сте? Вече ви казах да ме оставите. (Фр.) — Б. р.]
Лицето й потръпва при тази проява на агресия и тя си тръгва. Гледа я в гръб, пълна и набита, помъкнала издути пазарски торби.
Дали звуча така и когато говоря шведски, пита се той. И разбира, че всъщност мисли на майчиния език.
Indépendance, връща той силом мисълта си към френския. Je suis mon propre maître*.
[* Независимост… Аз сам съм си господар. (Фр.) — Б. р.]
Жената се взира за последно в него, преди да се качи в автобуса.
Остава сам сред дизелови изпарения, докато автобусите отминават и улицата обезлюдява, заслушан в смълчания мраз, попиващ бледата светлина.
Никъде по земята откритият Космос не се намира толкова близо, колкото е при Полярния кръг. Докато растеше, приемаше тази откъснатост за нормална, без да си дава сметка какво значи да живееш върху покрива на света. Но сега ги вижда така ясно очертани, сякаш са издълбани върху улиците, по сградите, върху замръзналите хвойни: усамотение и оголване, безкрайни разстояния. Така познати и толкова чужди.