— „Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени“ — повтаря Аника. — Чудовища. С всякакъв облик. Включително учителки от детски градини.
— Преподавала е и в Образователната асоциация на работниците. Води курсове по сгъване на салфетки и грънчарство. Не отдаваме особено голямо значение на цитата. Не мисля, че и ти трябва да го направиш. Профайлърът ни е на мнение, че използва цитатите като визитна картичка, нещо като твоите целувки с червило.
— Да не сте поканили някого от ФБР? — пита Аника, докато прехвърля крака през ръба на леглото и отпуска стоплените си ходила върху студения дървен под.
— Това беше през седемдесетте — отвръща Q. — Вече десет години сами си правим профилите.
— Извинявай. И какъв е настоящият профил?
— Можеш да се досетиш и сама. Мъж, по-скоро на възраст, мотивиран от силна омраза към едно общество, за което си е изработил своя, отчасти порочна представа, който си отмъщава за понесените в миналото житейски неправди и унижения. Неженен, ограничен кръг приятели, дълбоко наранено самочувствие, силна нужда от себедоказване, не го свърта на едно място и трудно се задържа на работа. Доста интелигентен и физически силен. Това е горе-долу.
Аника затваря очи и се мъчи да запамети подробностите, убедена, че не й казва всичко.
— Но за какво са му тия цитати? Защо се идентифицира по такъв начин?
— На някакво равнище вътре в съзнанието си той иска да го познаваме. До такава степен е убеден в превъзходството си над нас, че може да си позволи да оставя тези знаци, които да напомнят за него.
— Нашият Рагнвалд — казва Аника. — Имам чувството, че го познавам добре. Представи си само: ако я нямаше онази експлозия, би могъл да присъства на вечерята с Нобеловите лауреати след три седмици.
Изненаданото мълчание отсреща показва, че Q не схваща мисълта й.
— Карина Бьорнлунд — помага му тя. — Министърът на културата. Тази година ще ходи на официалната вечеря или поне има покана за нея, а пък ако на Рагнвалд не му се бе наложило да изчезне, днес щяха да са женени.
— Какви ги дрънкаш?
— Разбира се, няма начин да разберем дали този брак би изтраял толкова време, но ако бе…
— Я чакай — прекъсва я Q, — откъде знаеш тези неща?
Аника върти телефонния кабел между пръстите си.
— От регистрите — отвръща тя. — Насрочили са час за сключване на граждански брак в общината на Люлео. Два следобед в петъка след атентата.
— Изключено. Щяхме да го знаем.
— По онова време браковете са се оповестявали предварително. Има съобщение във вестника.
— В кой?
— Норландски новини. Разполагам с няколко изрезки от него, все свързани с Карина Бьорнлунд. Наистина ли се опитваш да ме убедиш, че не знаете за тяхната връзка?
— Детинска забежка — отвръща Q. — Пък и тя й слага край.
— Това е закъсняла реакция. Карина Бьорнлунд би дала мило и драго, за да отърве кожата.
— Ясно. Имам си работа с новоизпечен профайлър аматьор.
Аника си мисли за имейла на Херман Венергрен, молба за спешна среща по неотложен въпрос, последван от внезапно изменение в правителствения законопроект, внесено в последния момент от министъра на културата, което позволява на евентуално приетия по-късно закон да изключи ТВ Скандинавия от достъп до цифрово излъчване, точно както желае Херман Венергрен. Остава открит единствено въпросът с какви аргументи са обосновали своето искане собствениците на нейния вестник, та да склонят министъра към промяна в становището.
В главата си чува своя собствен глас: моли прессекретаря на търговския министър да му предаде нейна молба за коментар и съобщава на Карина Бьорнлунд най-строго пазената тайна на социалдемократите. И няколко седмици след това, най-неочаквано за всички, Бьорнлунд става министър.
— Повярвай ми — казва Аника. — Знам за нея повече от теб.
— Трябва да затварям — отвръща Q и тя няма какво да добави, защото ангелите са си отишли, сврели са се в своето скривалище.
Оставя телефона и забързва към лаптопа, включва го и нахлузва чифт чорапи, докато се зареждат програмите. Започва да въвежда новите данни, свивките на коленете й се изпотяват, а глезените замръзват.
41
На външната врата се звъни. Аника отваря предпазливо — не знае какво може да очаква. Ангелите затананикват тревожно, но се успокояват, когато пред погледа й застава Ане Снапхане, задъхана от изкачването, с побелели устни и зачервени очи.
— Влизай — казва й Аника, като отстъпва навътре в антрето.
Ане влиза мълчешком, прегърбена и сдържана.
— Да не си тръгнала да умираш? — любопитства Аника. Приятелката й кимва, строполява се на пейката и смъква плетената лента от главата си.