— Така се чувствам — отвръща тя, — ама нали знаеш какво казват във Влака беглец?
— Онова, което не те убива, те прави по-силен — отвръща Аника и присяда до нея.
Парното пропуква, някъде в сградата пускат вода в тоалетната, отвън спира и отново потегля автобус, а двете си седят безмълвни, вперили поглед в шкафа с резбовани ананаси, купен от Аника от битпазара в Стокторп.
— Много е шумен този град — отбелязва най-накрая Ане.
Аника изпуска въздух от белите дробове в глуха въздишка.
— Така поне никога не оставаш насаме — отвръща Аника и се надига от мястото си. — Искаш ли нещо? Кафе? Вино?
Ане Снапхане не помръдва.
— Отказах пиенето — оповестява тя.
— А, пак лош ден, така ли? — пита Аника, като проточва шия, за да погледне през балкона към задния двор. Някой е забравил отворена вратата на помещението с кофите за боклук и тя се мята напред-назад под напора на силния вятър.
— Имам усещането, че са ме запратили в някаква бездънна яма и падам ли, падам — казва Ане. — Започна се с Мехмет и новия му ебалник, после приказките Миранда да живее при тях за постоянно. А сега, след като и работата ми отива на кино, не остава нищо, което да ме крепи. Ако на всичко отгоре продължа и да пия, все едно сама си подписвам присъдата.
— Ясно. — Аника хваща дръжката на вратата, за да се задържи права.
— Всичко ми се вижда толкова странно, докато обикалям из града. Не помня някога да е бил такъв. Направо не се диша. Всичко е толкова гадно сиво. Хората приличат на призраци; имам усещане, че половината от тях са мъртви. Не съм сигурна дали аз самата съм жива. Може ли да се живее така?
Аника кимва и преглъща шумно, а вратата навън хлопва два пъти: тряс-тряс.
— Добре дошла в царството на мрака — казва тя. — Не трябваше да те викам, предвид собственото ми настроение.
Ане има нужда от време, докато осъзнае, че говори съвсем сериозно.
— Какво е станало? — пита тя, като се изправя, сваля палтото и шала и ги окачва. После застава до Аника край прозореца и поглежда надолу, към боклука.
— Какво ли не. Положението ми в службата не е много сигурно. Шюман ми забранява да пиша за тероризъм. Убеден е, че съм превъртяла заради Бомбаджията.
— Хм — сумти Ане и скръства ръце.
— А Томас си има любовница — продължава тя почти шепнешком, а думите се търкулват между стените, стават все по-големи и по-големи, докато накрая лепват за тавана.
Ане й хвърля недоверчив поглед.
— Какво те кара да мислиш така?
Гърлото на Аника се сгърчва, лепкавите думички не искат да излязат от него. Поглежда ръцете си и се прокашля, сетне вдига поглед.
— Видях ги. Пред един универсален магазин. Той я целуваше.
Ане зяпва, а върху лицето й се изписва дълбоко недоверие.
— Ама съвсем сигурна ли си? Да не бъркаш нещо?
Аника поклаща глава и отново забива поглед надолу.
— Казва се София Гренборг и работи във Федерацията на областните управи. В една група са с Томас — нали съм ти казвала, дето проучват опасността от нападения срещу политици…
— Господи — откликва Ане, — Господи, какъв копелдак. И какво казва? Отрича ли?
Аника затваря очи и слага длан на челото си.
— Нищо не съм му казвала. Ще се оправя по друг начин.
— Що за дивотия? Разбира се, че трябва да говориш с него.
Аника вдига поглед.
— Знам, че обмисля да ме остави. Мен и децата. Започна и да лъже. А освен това той е изневерявал и преди.
Ане е изненадана.
— С кого?
Аника прави опит да се засмее, но усеща как очите й се пълнят със сълзи.
— С мен — казва тя най-накрая.
Ане Снапхане въздъхва тежко и я поглежда с очи от черно стъкло.
— Трябва да говориш с него.
— Чувам гласове — продължава Аника и си поема дълбоко въздух. — Пеят ми ангели, а понякога ми говорят. Изпадна ли в стрес, започват начаса.
Затваря очи и започва да тананика меланхоличната им песничка: летни вихри закопнели сърца лилии под златен дъжд…
Ане Снапхане я хваща за раменете и завъртва към себе си, към своето опнато, мрачно лице.
— Имаш нужда от помощ — казва тя. — Чуваш ли какво ти говоря, Аника? За Бога! Не можеш да ходиш насам-натам с цял куп самодиви в главата. — Приближава още и я разтърсва така, че зъбите на Аника затракват. — Не можеш да се оставяш така, Анки, чуваш ли.
Аника се освобождава от ръцете на приятелката си.
— Няма нищо — промълвява тя. — Когато мисля за нещо сериозно, те си отиват. Когато работя, когато съм заета с нещо. Искаш ли кафе?
— Зелен чай — отвръща Ане. — Ако ти се намира.
Аника се запътва към кухнята с особена подскачаща походка, усетила изумлението на ангелите дълбоко в стомаха си. Разказа им играта. Те не са допускали, че е способна да го стори; въобразяват си, че цял живот ще й припяват, ще я утешават и тормозят, без някой нещо да разбере.