Выбрать главу

След още две погрешни отбивки, при една от които установява, че е на път към Хапаранда и финската граница, внезапно се озовава в центъра на Питео. Градът е смълчан, приклекнал. Напомня й за Шьолдинге, едно село между Катринехолм и Флен, само че тук е по-студено и голо. Основната разлика е главната улица, която е три пъти по-широка дори от Свеавеген в Стокхолм.

Къщата на Маргит и Торд Акселсон е в Питхолм, там, където живеят родителите на Ане Снапхане. Кара внимателно по изчистени от сняг улици, докато стига отбивката, за която й е казал Торд.

Самостоятелната сграда е една от редица притесняващо идентични постройки, издигнати през седемдесетте години, когато въведените от държавата кредитни облекчения за жилищното строителство довеждат до невиждан в миналото строителен бум — това е десетилетието на огромните островърхи покриви.

Паркира наетото волво до зелена тойота „Корола“ — същата като на Томас. Измъква се навън, навлича якето и остава за миг поразена от усещането, че всъщност тя живее на това място, че нейните деца са в университета, а сама работи в Норландски новини. Поема колкото може по-малки глътки от мразовития въздух, вдига поглед към хребета на покрива, хвърлил огромна сянка върху улицата.

Ане Снапхане е израснала само на няколкостотин метра оттук и по-скоро би умряла, отколкото да се завърне, само че мястото е много спокойно.

— Аника Бенгтзон?

Мъж с гъста посребрена грива е открехнал входната врата и проточил глава през пролуката.

— Влизайте — казва той, — преди да сте умряла от студ.

Аника се изкачва на верандата, тупа с крака и се здрависва.

— Торд?

Погледът на тъмните му очи е интелигентен, изразът на лицето — печален и внимателен.

Аника влиза в антре с изкуствен килим в тъмнозелено, някъде от около 1976 година, ако се съди по вида му. Торд Акселсон поема тежкото й яке и го окачва на закачалка под лавицата за шапки.

— Сварил съм кафе — казва той, докато я води към кухнята.

Чамовата маса е подредена с плетени подложки, чаши и чинийки на цветя и панер от брезова кора с поне четири вида сухи сладки.

— О, изглежда възхитително — отбелязва Аника възпитано, докато се разполага върху един стол и отпуска чантата на пода до себе си.

— Маргит обича да пече — казва Торд, като прехапва изречението по средата и забива поглед в своята чаша. Сетне поема дълбоко въздух през носа, стисва челюсти и посяга към предварително напълнен термос.

— Мляко и захар?

Аника поклаща глава, онемяла неочаквано.

Кой й дава право да нагазва в чуждата трагедия?

Взема лъжичката и без да иска чуква с нея по чашата.

— Маргит бе добър човек — казва Торд Акселсон, забил поглед в прозореца. — На всеки му мислеше доброто, но криеше страховити тайни. Точно заради това загина.

Взема си две бучки захар от купичката и ги пуска да цамбурнат в кафето. Сетне скръства ръце върху ръба на масата и отново се заглежда през прозореца.

— От вчера съм се замислил — продължава мъжът, без да я поглежда. — Ще ми се да проговоря, но не искам да калям паметта на Маргит.

Аника кимва, все така безмълвна, и бърка за бележника в чантата си. Хвърля бегъл поглед към чистите стъкла на прозореца и грижливо подредени оранжеви кухненски шкафове, внезапно усетила миризма на домакински препарат.

— Как се запознахте — вие и Маргит?

Мъжът поглежда към тавана и остава неподвижен известно време, после прехвърля поглед към печката.

— Заговори ме веднъж в градската кръчма на Люлео. Беше една събота вечер през пролетта на седемдесет и пета. Седях с неколцина приятели от колежа, а тя беше до нас на бара и ме чу да казвам, че работя във военновъздушната база.

За известно време сякаш остава потопен в спомена, очите му се движат, следят някакъв невидим за нея пейзаж.

— Тя ме заговори. Силно заинтригувана, почти напориста.

Поглежда Аника в очите с немощна, притеснена усмивка.

— Бях поласкан — продължава мъжът. — Такова хубаво момиче. И умно. Хареса ми от първата секунда.

Аника се усмихва в отговор.

— И тя ли е от Люлео?

— Живееше в Льовскатан. Следваше в института за детски учителки. Много й се работеше с деца — те били бъдещето, все това повтаряше. Творчеството бе много важно за нея. Още в ония времена — както в живота, така и в изкуството й…

Закрива уста с шепа и пак поглежда навън.

— Маргит бе сериозен човек — продължава той. — Лоялна, с чувство за отговорност. Извадих късмет с нея.

В кухнята настава тишина, Аника чува тракане на часовник. Стените скърцат от студ.