— Каква бе нейната тайна? — пита най-накрая гостенката.
Обръща поглед към нея.
— Зверовете — отговаря мъжът с внезапно укрепнал глас. — Като една от най-перспективните атлетки на Норботен от началото на шейсетте, Маргит още от дете членувала активно в групи и организации. Влязла в Комунистическата партия съвсем млада.
Атлетика, казва си Аника и споменът я връща към изрезката от Норландски новини.
— Познава ли Карина Бьорнлунд?
— Братовчедки са. Как разбрахте за това?
Аника потрепва леко и се опитва да го прикрие.
— Карина Бьорнлунд също е атлет — казва тя. — Значи са близки?
— Маргит е две години по-възрастна — нещо като кака на Карина. Тя запалила Карина по атлетиката. Само че самата Маргит по-късно се отказала, разбира се.
— Защо?
— Забъркала се в политиката. А Карина я последвала и на това поприще…
Аника чака мъжът да продължи, но това не става и тя прави опит да му помогне.
— Ами Зверовете?
— Те били отцепническа група — отвръща Торд Акселсон и разтрива чело. — Смятали се за нещо като филиал на основната организация, на Китайската комунистическа партия. Излезли от обичайните рамки на маоизма, за да извървят пътя докрай. Или поне те така си мислели.
— И всички имали псевдоними?
Мъжът кимва и разбърква кафето.
— Не точно псевдоними, а истински кодови обозначения, названия на животни. Маргит била Лаещо куче. Много се дразнеше от това. Останалите имали прозвища с политическа окраска, а нейното — толкова лично. Мъжете от групата смятали, че прекалено много пита, че си вре носа навсякъде, все критикувала и спорела.
Всичко в кухнята е притихнало. Студът е стиснал къщата като в менгеме. Миризмата на препарат изведнъж се засилва.
— И какво толкова лошо са направили Зверовете? — пита Аника.
Торд се изправя, приближава мивката, пълни си чаша вода и остава с нея в ръка, без да пие.
— Така и не можа да го преживее — казва той. — Висеше като сянка над главите и на двама ни през всичките тия години.
Оставя чашата върху кухненския плот и се обляга върху машината за миене на съдове.
— Маргит го спомена само един път, но аз помня всяка дума.
Торд Акселсон внезапно потъва в себе си и продължава с монотонен, спокоен глас:
— Било средата на ноември. Не много студено и по земята имало съвсем малко сняг. Влезли откъм задната страна, откъм Люлвикен, покрай реката. Там има само летни вили, така нямало кой да ги види.
Вдига празен поглед към Аника, отпуснал ръце покрай тялото.
— Маргит никога не била влизала в базата, но едно от момчетата познавало много добре района. Казали й да не приближава хангарите, за да не я усетят кучетата — наистина злобни създания.
Аника си записва внимателно.
— Тичали през пустошта около километър. Момчетата изчаквали сред някакви дървета, докато тя отишла по-наблизо. На пистата, пред хангарите, стоял самолет. Тя дръпнала предпазителя на една сигнална ракета и я запратила в кофата с източеното гориво, оставена зад машината.
Наситеният с миризмата на почистващ препарат въздух дразни носа на Аника.
— Докато гледала огъня, забелязва приближаването на двама войници. Побягнала към южната ограда, а те започнали да крещят подире й. Тя се хвърлила зад хангара миг преди експлозията.
Аника поглежда бележките си.
Значи, не е Карина Бьорнлунд. Сбъркала е.
— Едното войниче пламнало като факла. Пищяло ли, пищяло, докато накрая загубило съзнание.
Торд Акселсон затваря очи.
— Маргит не помни как е излязла от базата. След случая групата се разпаднала и никога не се видели повече.
Връща се при масата и се свлича на мястото си, закрил лице с длани, споделил най-сетне онова, което така и не е изпитал самичък, но което тегне над него цял живот.
Аника се опитва да сглоби парченцата наум, но не успява.
— Защо е избухнал самолетът? — пита тя тихо.
Мъжът вдига поглед и оставя ръцете си да паднат върху масата.
— Забелязвали ли сте ракетите, които висят под изтребителите?
Тя поклаща глава.
— Прилича на ракета за луната, рисувана от Дисни. Това всъщност не е ракета, а допълнителен резервоар за гориво. Направен е от тънък материал; възпламенява се лесно.
— Но защо самолетът поначало е бил отвън, на пистата, при това с пълен резервоар?
— Изтребителите са винаги напълно заредени, когато престояват в хангарите — така е по-сигурно. Газовете в един празен резервоар са много по-опасни от самото гориво. Онова момче… то се е оказало точно под резервоара, когато той избухнал.
Дървените стени на къщата скърцат и стенат. Отчаяние се стеле на тъмни талази покрай кухненските шкафове и около дървените лампи. Изпълва я силно желание да побегне от това място, навън, надалеч, у дома при децата, да ги целуне, да усети скъпата им топла закръгленост, там, вкъщи при Томас, да го люби с всичката сила на тялото, с цялата страст на съзнанието си.