— Кой друг е бил там?
Лицето на Торд Акселсон е съвсем сиво. Прилича на човек, който ще припадне всеки миг.
— Жълтия дракон и Черната пантера — отвръща той с прегракнал глас.
— Водач е Дракона, Йоран Нилсон от Саттаярви — казва Аника и нещо неуловимо, дълбоко скрито, се мярва за миг върху лицето на мъжа. — А кой е другият?
— Не знам. Карина е Червен вълк, но не знам кои са момчетата в действителност.
— Колко са на брой?
Той търка лице.
— Споменах Черната пантера. Има още Лъв на свободата, Бял тигър, Дракона, разбира се. Да, това са. Четирима мъже и две момичета.
Аника записва имената, забелязала колко смехотворно звучат, но не може да се усмихне, нито дори вътрешно.
— Карина не е ли била с тях онази нощ?
— Тя скъсала с Рагнвалд и поискала да напусне групата. Маргит много й се сърдила, задето ги предала. Лоялността винаги е била номер едно за нея.
Някъде звъни часовник, вероятно в дневната. Аника си спомня за сватбената обява в Норландски новини. Защо ти е да пускаш подобно нещо, ако няма да се жениш?
Поглежда мъжа замислено, опитва да си представи колосалния товар, който са носили двамата заедно и който сега остава само негов.
— Маргит кога сподели всичко това с вас?
— Когато забременя — отвръща Торд Акселсон. — Стана случайно — забравила бе да си пие хапчето, но когато стана, и двамата бяхме много щастливи. А една вечер се прибирах и я заварих обляна в сълзи. Не можа да спре да ридае. Цяла вечер отиде, докато я убедя да ми каже за какво става дума. Страх я бе да не реша да я предам в полицията. Да я зарежа сама с детето.
Замълчава.
— Но не сте го сторили.
— Хана отслужи военната си служба във F 21 — казва Торд. — Офицер от запаса е, а сега учи ядрена физика в Упсала.
— А другата ви дъщеря?
— Ема живее в същото общежитие като Хана. Пише докторат по политически науки.
— Добре сте се справили двамата — отбелязва Аника чистосърдечно.
Мъжът поглежда през прозореца.
— Да. Само че Зверовете си бяха все с нас. Ден не е минал, без Маргит да си спомни за онази нощ. Това я преследваше непрекъснато.
— Но не и вас — казва Аника. — Вие сте си ходили всеки ден на работа с ясното съзнание за случилото се.
Той само кимва.
— Защо не е съобщила в полицията? Нямаше ли да е по-добре, вместо да се измъчва толкова време с тази тайна?
Мъжът се изправя.
— Стига да можеше — отвръща той с гръб към Аника. — След изчезването на Дракона, Маргит получила пакетче по пощата. В него имало един човешки пръст, от дете. Плюс предупреждение.
На Аника й става горещо, усеща кръвта да се оттича от главата й, сякаш ще припадне.
— Никой не говореше за Зверовете. Маргит не чу нито дума за тях през всичките години, чак до този октомври.
— Какво става тогава? — шепне Аника.
— Получи знак, символа на Жълтия дракон, с който я призовават на сборния пункт.
Пред очите на Аника изниква оня странен образ, рисунката, изпратена до министъра на културата от Франция.
— Среща ли? Кога?
Торд Акселсон поклаща глава и отива до мивката, взема чаша, но така и не я пълни.
— После се свързаха с нея — един от тях се обади в работата й да я пита дали ще отиде на срещата, за да отпразнуват завръщането на Дракона. Тя го пратила да върви по дяволите, казала му, че са съсипали целия й живот и че ненавижда мига, в който се е запознала с тях.
Раменете му се тресат.
— Повече не се обадиха.
На Аника й се повдига все по-силно и непреодолимо. Остава дълго време така, седнала, преглъща и гледа мъжа да хлипа, притиснал чашата о челото си.
— Искам да ги заловят — проговаря той най-накрая и обръща към Аника зачервеното си, неузнаваемо лице. Отпуска се тежко на стола и остава неподвижен известно време, докато часовникът тиктака, а миризмата на препарат се разнася из цялото й тяло.
— Маргит така и не се отърва от чувството си за вина — проговаря мъжът. — Цял живот си плаща, но аз не мога да продължа по същия начин.
— Сега казахте ли на полицията?
Поклаща глава.
— Но ще го сторя. Щом заловят Дракона, за да бъдат момичетата ми в безопасност.
— Какво искате да направя аз? — пита Аника.
Поглежда я безизразно.
— Нямам представа. Исках просто да разкажа на някого.
Поглежда през прозореца и се сепва.
— Хана и Ема пристигат — казва той. — Трябва да тръгвате.
Аника се надига, без да мисли, тъпче бележник и химикалка в чантата и бърза да излезе в антрето, сваля якето от закачалката и го навлича. Връща се в кухнята, където мъжът е останал неподвижен, с празен поглед.