Върху леглото му е седнала някаква сянка.
Отпуска ръце и дрехите падат в купчинка на пода. Понечва да извика, но, изглежда, не издава никакъв звук, защото сянката се надига много бавно, приближава го, изпълва стаята чак до тавана.
Надава се вой отразен от стените, момчето се обръща и прави опит да побегне, а след това всички звуци се изключват, цветовете помръкват, картината се размазва. Стреми се към светлината в антрето, вижда собствените си ръцете да се размахват пред лицето му, усеща как прехвърля теглото си от единия крак върху другия. Остава без дъх, външната врата приближава, после се плъзва встрани, лепкава ръкавица връз челото, втора върху лявата му ръка. Лампата в антрето се отразява в нещо лъскаво.
Хаос, рев някъде в главата му. Топла течност по гърдите.
И една мисъл. Последна трептяща, ясна мисъл: Мамо.
15
Петък, 13 ноември
Хипнотизиращият тътен на влака прорязва нощта с монотонния си ритъм. Мъжът лежи в първокласно купе и се мъчи да различи линията от дървесни върхари през прозореца, на фона на тъмното звездно небе. Болката надвива морфина и го кара да се задъхва.
С огромно усилие успява да измъкне ново хапче от чантичката под възглавницата и го глътва без вода. Усеща ефекта му още преди да е стигнало стомаха. Светът е отново на мястото си.
Докато се отпуска, въображението го връща назад, към едно многочислено събрание от младежките му години, проведено в някакъв лагер край Паяла. Хиляди хора, разположени върху твърди дървени пейки, мирис на влажна въ`лна и талаш. Мъжът от платформата изнася реч, най-напред говори на фински, а после превеждат на шведски — нямат край думите, гласовете унасят, извисяват се и притихват.
Със силно друсане влакът спира на някаква гара. Оглежда платформата.
Лонгселе?
Обзема го силна паника. Мили Боже! Тръгнал е в грешна посока. Ръцете му литват нагоре, главата се надига от синтетичната възглавница. Остава без дъх.
Dans quelle direction est Lângsele?*
[* В каква посока е Лонгселе? (Фр.) — Б. р.]
На юг, сеща се той. На юг, малко след Онге.
Пада възнак върху възглавницата, като се опитва да не обръща внимание на собствената си миризма и търси опипом сака в края на леглото. Кашля немощно. Чува хлопването на врата, усеща трептенето на готовия да потегли влак. Поглежда часовника: 5,16.
Няма основание да се притеснява. Всичко върви по план. Поел е своя път — невидим, недосегаем, неуловим като сянка. Свободен да потъне в своите мисли сред този несвободен свят, свободен да се върне назад или да изчезне.
Решава да се върне към събранието в онзи лагер, да призове забравени образи, потънали в прахта на времето, избледнели, но все още ясни.
Поредна двойка оратори заменя предишната. Строго регламентирано изложение, което всеки път започва с прочитане на пасаж от Библията, на фински и шведски, следват интерпретации, вариации, анализи и понякога лична изповед: изпаднал бях в безизходица в юношеските си години, нещо все не достигаше и така намерих своя път към Греха, свързах се с жени, пиех и откраднах часовника на мой приятел, но в казармата попаднах на един вярващ и Христос внесе светлина в живота ми, понеже моят брат пося семенце в сърцето ми.
Легнал в купето, той се усмихва, заслушан в истории, пълни с болка и ужас, с ликуване и благодарност.
Но никакво въодушевление, прекъсва спомените той. Няма викове, никой не повишава глас. Ни следа от екзалтация.
Спомня си отегчението от ония времена.
Често пъти оставя гласовете да избледнеят и да се разнесат надалеч от огромната шатра, ведно с мислите, надеждите и тревогите. Градчето каравани и палатки на поляната отвън е много по-привлекателно, цял океан възможности, скрити в конски впрягове и коли. Крадливите погледи, които хвърля към непознатите момичета от предната пейка, с шалове на главите и дълги поли, усещането за топлотата на блестящите им коси.
Усещане за това, че мислите и коравият му пенис са изпълнени с грях.
Люлеенето го унася, останал с мирис на конски тор в ноздрите.
16
Аника върви задъхана през парка Крунуберг, а стъпките й проскърцват в мразовития въздух. Много е студено, а високото налягане вещае арктическо време. Асфалтът е станал хлъзгав от леда. Дърветата се гушат под заскрежени одеяла. Тревата, зелена и свежа до вчера, сега е щръкнала и замръзнала в сребро.
По-светло от това няма да стане. Денят е сумрачен и лишен от сенки. Вдига глава и примижава към подобното на порцеланов похлупак небе — синкави облаци преливат в сиво и розово високо горе, гонени от северния вятър.