— Искаш ли кафе? — пита тя, докато се взира в своите.
— Благодаря, не. Бързам за работа.
Преглъща с предчувствието, че не предстои нищо приятно. Той иска да си тръгне час по-скоро, а не да пари пръсти с гореща чаша кафе, докато го глътва с припряно притеснение.
— Какво има? — пита тя и сяда на дивана.
Мехмет се обръща към нея.
— Ще се женим.
Стрелата се забива в нея, без да може да й попречи.
— Не виждам каква връзка има това с мен или Миранда — заявява Ане и духа връз кафето.
Той сяда насреща й с раздалечени колене и се надвесва напред, опрял лакти върху тях.
— Чакаме дете. Миранда ще си има братче или сестриче.
Ръката започва да потръпва, а погледът се насочва надолу против волята й.
— Ясно. Поздравления.
Мехмет въздъхва.
— Ане, разбирам колко ти е тежко…
Тя го поглежда и поема дълбоко дъх.
— Не, не ми трябва съчувствието ти. Какво ще означава това за Миранда в чисто практически план?
Мехмет присвива устни по до болка познатия начин и гореща вълна` на необуздано желание я залива; сърце и слабини започват да парят. Изхлипва тихичко против волята си.
Той протяга ръка към бузата й; тя затваря очи и го оставя да я погали.
— Бих искал да остане с нас за постоянно — казва Мехмет, — но няма да се боря с теб, ако не си съгласна.
Надава принуден смях.
— Можеш да ми вземаш много неща, но не и детето. Вън.
— Ане…
— Вън! — Гласът й скърца от ярост.
Дъщеря им се появява на прага и гледа ту единия, ту другия с изненада.
— Карате ли се? — пита тя с преполовена курабия в ръка.
Мехмет се изправя, силен и гъвкав като ловец. Приближава детето и го целува по косата.
— Ще се видим другия петък, миличка.
— Мами защо е тъжна? Да не си бил лош с нея?
Ане затваря очи и слуша стъпките му надолу по стълбата. Изчаква хлопването на входната врата, преди да изтича до прозореца, за да го види как си отива. Приближава колата, без да поглежда нагоре, измъква мобифона от вътрешния джоб и набира номер. Звъни на оная, казва си Ане. Обажда се на годеницата, за да й разкаже за станалото: всичко е свършено, неприятно наистина, тя бе ядосана и агресивна. Не, надали ще даде Миранда без бой.
17
Берит Хамрин чука на стъклената й врата, открехва я и проточва шия през процепа.
— Гладна ли си?
Аника дръпва ръце от клавиатурата и обмисля възможността да се откъсне за малко от работата.
— Не.
Берит отваря по-широко вратата и влиза.
— Трябва да се храниш — заявява твърдо тя. — Боже, каква кочина. Как можеш да работиш в подобен безпорядък? Нямаш ли закачалка? — Берит вдига горната дреха на Аника. — В стола предлагат лазаня. Вече запазих две порции.
Аника излиза от системата, за да не се изкуши някой да й чете бележките или да изпраща фалшиви съобщения от нейно име.
— Какво правиш днес? — пита колежката си тя, за да отклони вниманието й от заобикалящия ги хаос.
Берит е временно прехвърлена от криминалния към политическия отдел заради предстоящите избори в Европейския съюз.
— А, отразявам последното мерене на пишки — отвръща тя с въздишка. — На практика нищо не се случва, но хората заемат позиции, водят междупартийни дебати, търсят различия в становищата там, дето ги няма.
Аника се засмива, преди да последва Берит извън стаята.
— Вече виждам дебело заглавие: Тайната игра на ЕС, а отдолу размазана снимка на слабо осветен прозорец в държавно учреждение.
— Май работиш тук от твърде дълго време — казва Берит.
Аника затваря зад себе си и се упътва към стола.
Докато върви подир Берит, светът изглежда управляемо и сигурно място, подът е устойчив, няма място за съмнения.
Помещението за хранене е наполовина празно и слабо осветено. Най-силният източник на светлина са редица прозорци в противоположния край. Лицата на хората не се виждат, само силуетите им.
Сядат край маса с изглед към паркинга, а пред тях димят чинии с лазаня, претоплени в микровълновата.
— Върху какво работиш? — пита Берит, след като омита пластмасовата чиния.
Аника човърка с подозрение пластовете тесто.
— Убийството на оня журналист — отговаря тя — и нападението над F 21. Полицията разполага със заподозрян. От сто години насам.
Берит вдига вежди, улавя парченце кайма, което се опитва да падне от ъгълчето на устните й, и подканя приятелката си с вилицата.
— Казва се Рагнвалд, някакъв тип от долината на Турне, който се изселва на юг, след това пък се връща, за да стане терорист, а сетне бяга в Испания и влиза в ЕТА.
Берит не изглежда ентусиазирана.
— И кога става това?
— В края на шейсетте или началото на седемдесетте.