Петък следобед е все пак.
Остава с документите в ръце, започва да ги подрежда, а София събира оставените от участниците материали. Томас не знае как да подходи към обстоятелството, че я е пренебрегнал и представил цялата работа като собствена идея. А тя е толкова негова, колкото и нейна, също като тази за общественото допитване.
— Добре мина, трябва да призная — обажда се тя. — Представи се фантастично днес.
Той я поглежда с изненада, усетил капки пот да избиват по челото му.
Тя няма вид на разочарована, даже напротив. Очите й греят.
— Благодаря — отвръща Томас.
— Бива те да представяш нещата и да достигаш до нужното решение — продължава жената, като прави още една стъпка към него. — Успя да спечелиш всички на своя страна, даже правосъдния.
Поглежда надолу притеснен.
— Това е важен проект.
— Знам — отвръща тя — и се вижда, че ясно разбираш това. Че истински вярваш в онова, което вършиш. Толкова е приятно да се работи с теб…
Той вдъхва дълбоко, замаян от парфюма й.
— Приятен уикенд — пожелава Томас, взема чантата си и тръгва към изхода.
18
Аника набира директния номер на инспектор Сууп, след като е придумала дежурната да й го даде, а стомахът й се е свил на топка от някакво лошо предчувствие. Колкото повече мисли за това, толкова по-странен й звучи техният разговор от сутринта. Да не би да съжалява, задето й е казал за Рагнвалд? Да не би да е очаквал да го прочете във вестника още на другия ден? Разочарован ли е? Ръцете й се изпотяват, докато слуша тоновете на телефона.
— Какво е станало? — пита тя, когато чува гласа му.
— Нещо много лошо — отвръща полицаят. — Линус Густафсон е мъртъв.
Отначало я обзема чувство на облекчение — не го познава.
— Кой?
— Свидетелят — отговаря Сууп и съзнанието й се прояснява, ослепителна бяла мълния избухва в главата й, поваля всичко пред себе си като торнадо, чувство за вина поглъща всичко останали. Чува въздишката си.
— Как е станало?
— Гърлото му е прерязано. У тях, в неговата стая. Майка му го намерила в локва кръв, когато се прибрала тази сутрин.
Цялата се тресе.
— Господи, това не е истина — шепне Аника.
— Смятаме, че убийствата са свързани по някакъв начин, но още не знаем как точно. Засега единственото общо между тях е обстоятелството, че момчето е свидетел на първото. Почеркът сега е съвършено различен.
Аника присяда, закрила очи с дясната длан, усеща как някаква тежест я притиска в гърдите и задушава.
— Моя ли е вината? — едва успява да попита.
— От къде на къде?
Тя се прокашля.
— Линус ми каза, че е познал убиеца — отговаря тя. — Съобщи ли го на вас?
Инспекторът не го бива в преструвките. Изненадата му е неподправена и силна.
— Това е съвършено ново за мен — отвръща той. — Сигурна ли сте?
Аника се мъчи да мисли логически и отговорно, както подобава на журналист.
— Обещах му пълна анонимност — започва да разсъждава на глас тя. — Това в сила ли е сега, след като е вече мъртъв?
— Вече няма никакво значение. Той дойде при нас по собствена воля, което ви освобождава от отговорност — заявява мъжът и Аника знае, че е така. Издиша.
— Когато говорих с него, той каза, че може би е познал извършителя, но аз премълчах това в статията си. Реших, че няма смисъл да го предупреждавам.
— Правилно сте решили. За съжаление, предпазната мярка не е била достатъчна.
— Мислите ли, че е казал и на друг?
— Не сме питали, но сега ще се заемем.
Тишината е потискаща. Аника усеща, че собствените й угризения пречат на разговора.
— Чувствам се отговорна — обажда се тя.
— Разбирам ви, но няма причина за това. Друг е виновникът и ние ще го пипнем. Не се съмнявайте.
Тя търка очи и мисли.
— И как? Като разпитвате от врата на врата? Ще търсите отпечатъци от пръсти, подметки, следи от гуми?
— Всичко изброено и още много други неща.
— Ще разпитвате приятели, учители, съседи?
— Като начало.
Аника си записва нещо. Тялото й трепери.
— Попаднахте ли на нещо досега?
— Трябва да внимаваме много с всяка информация.
Отново тишина.
— Изтичане на информация, значи. Мислите, че някой се е изтървал за самоличността на момчето?
Дълбока въздишка откъм другия край на линията.
— Като броим и момчето, хората, които са могли да проговорят, не са много. Не е говорил пред журналисти, но поне двама негови приятели знаят, че той е бил свидетелят. Майката е казала на шефа си в работата. Ами вие?
— Аз не съм казвала на никого. Абсолютно сигурно.
И отново тишина. Тя е външен човек, нищо не знае за нея, просто журналистка в един голям град. Може и никога повече да не я види. Възможно ли е тя да е отговорна?