Предаде ме, казва си той. Трябваше да бъдеш делото на живота ми, а се превърна в доживотно отрицание.
Качва се по стълбището с поглед прикован към трите тежки дъбови врати, към техните гигантски железни дръжки. Дверите се завъртат с изненадваща лекота върху добре смазани панти и той влиза предпазливо в преддверието. Подобното на катедрала пространство се отваря отгоре му с трите си стъклени купола. Звукът от стъпките му отеква от мозаечния под и гладките гранитни колони, гипсовите орнаменти, стенописите по тавана, подскача нагоре по стълбата, към аулата, усуква се около мъдрите, позлатени слова на великия хуманист Турилд: Да мислиш е велико нещо, а да мислиш правилно е още по-велико.
Свобода, казва си той, тиранията на нашия век. Предателство спрямо простичкия ни средновековен начин на живот, при който всеки знае своето място в обществото. Човеци, издигнали спасението на душата над всичко останало: икономически придобивки, лична свобода, съмнения спрямо обществената справедливост, оспорване на социалния ред??
Обръща гръб на помещението. Заради събитията по време на Ренесанса му идва да заплаче от ярост. Предателството на Ева спрямо Адам, пачаврата, която прилъгва човечеството да отхапе от плода на познанието, да изнасили своята невинност. Вълна`та алчност, която не спада векове наред, трови човешките отношения с амбиции за печалба и слава.
Бърза обратно, далеч от тежката академична атмосфера с нейния убит колорит, завива надясно от дверите, за да се види изправен пред странно позната постройка, и ето че изведнъж всичко се завръща, тогава, когато тя е съвсем нова, никога не е виждал толкова модерна постройка — клуба на студентския съюз.
Ето къде е неговото място, неговият духовен дом, в който успява да открие всичко неуместно и неуловимо в многолюдните събрания под брезентовия покрив и угнетителните служби на лестадианството*. Тук за първи път чува думите на Учителя: Народи от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. Народи от цял свят, бъдете храбри и решителни в борбата, преодолявайте трудностите и настъпвайте вълна` след вълна`. И тогава целият свят ще принадлежи на народа. Чудовищата с всякакъв облик ще бъдат унищожени.
[* Религиозно течение, възникнало в Швеция към средата на XIX век. Последователите му водят затворен живот и съблюдават строго библейските закони. — Б. р.]
Затваря очи и веднага настъпва мрак. Около него и у него. Отново е късна вечер, както тогава, ветровита и студена, той е самотен остров в нощно море, застанал между екстаз и аплодисменти, струящи през запотения прозорец на модерната сграда. Думите на Мао са като светулки в мрака, скандирани от потръпващи млади гласове, приемани с еуфория и никаква следа от съмнение: Китайският и японският народ трябва да се обединят, народите от всички азиатски държави трябва да се обединят, всички потиснати народи по света трябва да се обединят, всички миролюбиви страни трябва да се обединят, всички държави и всички хора, пострадали от американската империалистическа агресия, господство, интервенция или заплаха, трябва да се обединят в най-широк антиамерикански фронт, за да осуетят империалистическите планове за агресия и война, да защитят световния мир.
Не след дълго те излизат навън — запотени, нахъсани, щастливи, удовлетворени, а той тръгва към тях и те го виждат. Хората го виждат и питат дали е истински революционер и той казва да, хора от цял свят, обединете се и сразете американските агресори и техните лакеи. И те го тупат по гърба и казват, утре, другарю, да живей труда, седем часа, и той кимва, и остава там с нов огън в гърдите. Житейската писта за кацане грейва внезапно пред него и той разбира, че е време за приземяване.
Отваря очи с въздишка. Стъмнило се е и е уморен. Скоро трябва да си пие лекарството. До мотела има доста път, а трябва и да открие нужния автобус. Анонимни стаи в многолюдни райони, никакви таксита.
Тръгва пеша назад, към Централна гара, притиснал едната ръка към стомаха, а другата виси покрай тялото.
Знае, че е почти невидим.
21
Понеделник, 16 ноември
През нощта се е заоблачило. Аника излиза през вратата, хванала децата за ръце, свита под едно небе, прихлупило като оловно покривите. Потреперва и превива гръб заради студа.
— Пеша ли, мами? Защо не вземем автобуса? С тате винаги се качваме.
Вземат номер четирийсет за две спирки от Шеелегатан до Флеминггатан.
След като безпроблемно доставя двете пратки, тя е отново на улицата с празен ум и сърце. Смятала е да стигне пеша до вестника, но въздухът не й достига и няма сила, която да я накара да шляпа през гадната киша чак до Мариберг, така че се качва на друг автобус. Взема си обичайните две чаши кафе, преди да се отправи към стаичката и затвори внимателно вратата, за да установи, че машината вероятно е повредена — кафето е съвсем хладко.