Шюман кимва, скръствайки ръце на корема си. След като цялата дандания от миналата Коледа приключва, Аника си остава три месеца у дома. Наричат го служебен отпуск. Когато се връща на работа в началото на април, държи да си остане независим разследващ репортер. И оттогава съсредоточава цялото си внимание върху тероризма, неговата история и последици. Нищо забележително, никакви апокалиптични разкрития — рутинни репортажи от мястото на събитието, атаките над Световния търговски център, няколко статии за взрива в онзи финландски мол, интервюта с оцелели от бомбените атентати в Бали.
Истината е, че напоследък не прави нищо особено. А сега иска да задълбае още повече в стари терористични актове. Но дали някой се интересува все още от такива неща и дали си струва тъкмо сега да изтупват прахта от тази тема?
— Добре — промълвя бавно той, — би могло да излезе нещо. Да разчовъркаме старите национални рани, отвличането на летище Бултофта, обсадата на западногерманското посолство, заложниците от Нормалмсторг*…
[* През 1973 г. при опит за обир на банка на площад Нормалмсторг в Стокхолм Ян-Ерик Олсон ранява двама полицаи и взима четирима заложници. По време на преговорите заложниците се застъпват за похитителя си. Този феномен по-късно е наречен „Стокхолмски синдром“. — Б. р.]
— И убийството на Палме. Знам. Както знам, че за нападението над F 21 не е писано отдавна.
Тя оставя записките в скута си и се навежда напред.
— Министерството на отбраната държи това под плътен похлупак с помощта на цял кодекс нормативи за секретност. По онова време базата не е разполагала с опитни пиари, така че бедният нещастник, който отговаря за нея, е бил принуден да крещи на репортерите да съблюдават правилата за национална сигурност.
Нека посвири още малко на тая струна, казва си той.
— Добре де, с какво разполагаме? — обажда се шефът. — Ама наистина?
Аника свежда прилежно поглед към листовете в скута си, но той е убеден, че знае съдържанието им наизуст.
— Вечерта на седемнайсети ноември хиляда деветстотин шейсет и девета година един изтребител тип „Дракен“ избухва насред базата F 21 в местността Калакс, близо до Люлео — казва бързо репортерката. — Един човек е обгорен до такава степен, че умира от раните си.
— От войниците, нали?
— Това се разбра чак по-късно. Да. Закаран е с медицински хеликоптер до Университетската болница в Упсала, а после цяла седмица е между живота и смъртта. Предупредили са роднините да мълчат. Едва няколко години след това надигат страхотен вой, понеже не получават никакво обезщетение от военните.
— И няма задържани по случая?
— Полицията разпитала към хиляда души, а онези от сигурността — вероятно много повече. Привиквали всяка групировка с дори намек за леви убеждения от района на Норботен, до последния човек — и нищо. Но работата не е толкова проста. Истинската левица съумява да се покрие и да остане сплотена — никой не ги познава по име, всички са с псевдоними.
Андерс Шюман пуска носталгична усмивка. Той самият за известно време се подвизава под името „Пер“.
— Такива неща не остават тайна задълго.
— Не, не и напълно, разбира се. Все пак всеки от тях е имал близки приятели сред сподвижниците си, но доколкото ми е известно, в Люлео все още живеят хора, които се познават под псевдонимите, използвани в левичарските групировки от края на шейсетте.
Надали е била родена тогава, мисли си той.
— И кой го е сторил?
— Кое?
— Кой гръмва самолета?
— Руснаците, вероятно. Поне до такъв извод стигат военните. Ситуацията тогава е съвършено различна. Говорим за апогея на оръжейната надпревара през най-мразовития период на Студената война.
Той притваря очи, мъчи се да върне спомена за духа и образите от онова време.
— Тогава се разгоря ожесточен дебат по повод сигурността във военните бази — сеща се внезапно шефът.
— Точно така. Изведнъж обществеността, или по-точно средствата за осведомяване отправят искане всички военни бази в Швеция да бъдат охранявани по-зорко, което, разбира се, е напълно нереалистично. За целта би трябвало да се изпразни до дъно военният бюджет. Но за известно време мерките за безопасност са наистина засилени, а най-накрая установяват и зони за сигурност вътре в самите бази. Високи огради с видеокамери, алармени системи около хангарите и така нататък.