Без да се помайва, сяда и написва трезва и ясна статия за нападението над F 21, като се позовава на вече известни факти и получената от полицията нова информация относно заподозряното лице: потенциалния терорист, който се подвизава под името Рагнвалд, и неговия малък другар.
Намръщена прочита текста, а липсата на кофеин напомня упорито за себе си. Рехаво е, но няма как. Шюман иска твърдо установени факти, а не лирични отклонения за безвъзвратно отминали времена, както и за мъж, който навярно също вече го няма.
Изправя се с натежали крайници и намерение да изнамери отнякъде кафе, когато телефонът звънва. На дисплея се изписва, че е Томас. Застива колебливо, а телефонът жужи насреща й.
— Довечера ще закъснея — съобщава той. Думите са познати, очаквани, но този път прозвучават някак напрегнато, а не с безразличие, както обикновено.
— Защо? — пита тя, отправила невиждащ поглед през стъклото на стаичката.
— Среща на работната група — отговаря той по познатия сценарий. — Знам, че ми е ред да взема децата, но ти не би ли могла?
Сяда и вдига крака върху бюрото, устремила поглед през процепа между завесите към безличното помещение на новините, към настъпващия срещу й безкраен ден, докато погледът й спира върху будката на чистача.
— Добре, ще ги взема. Нещо извънредно ли?
Отговорът закъснява съвсем мъничко и прозвучава съвсем мъничко по-високо.
— Не, нищо особено. Защо питаш?
Тя се вслушва в последвалото мълчание.
— Кажи ми какво става — нарежда с равен глас.
Когато проговаря отново, гласът на Томас е неспокоен.
— Някаква жена ми се обади преди около час. Попълнили с мъжа й моя въпросник още през пролетта. И двамата били съветници от Центристката партия, а сега мъжът починал. Оттогава съм постоянно на телефона — мъча се да събера групата…
Аника слуша мълчаливо, а напрегнатото дишане на Томас кара линията лекичко да пулсира.
— Защо й е трябвало да ти го съобщава?
— Заради програмата. Запазили листовките, които сме им пратили във връзка със заплахите към политици, а там моето име е дадено за връзка. Тя смята, че съпругът й е убит.
Краката на Аника тупват връз пода.
— И какво я кара да мисли така?
Томас въздъхва дълбоко.
— Аника, не знам дали мога да…
— Просто ми кажи какво е станало. — Говори му с тона, който използва, когато се мъчи да успокои разбеснелите се деца.
Поредна въздишка.
— Добре. Мъжът й е застрелян в главата, както си седял в креслото, със собствената му карабина от гражданската отбрана. Проблемът е в това, че креслото било нейното — той никога не сядал в него. Ако е искал да се застреля, щял е да го стори в собственото си кресло.
Аника шари по бюрото за химикалка.
— Къде живее?
— Мислиш ли, че може да е убит? Какво ли ще направят с програмата? Дали няма да ни закрият? Ако си помислят, че по някакъв начин сме допринесли…
— Къде живее жената?
Той млъква. Враждебен и изненадан, гласът му я удря в ушите.
— А?
Аника хапе химикалката, поколебава се и чука с нея по зъбите.
— Прозвуча някак тъпо. Умрял е човек, а ти се тревожиш за работата си.
Отговорът долита бърз като мълния.
— А какво правиш ти, щом стане убийство? Почваш да се оплакваш от шефовете и жалките си колеги.
Химикалката застива, после ляга върху бюрото, а в лявото й ухо прозвучава тракване. Дали не й е затворил?
— Край Йостхамар — съобщава Томас. — Селце в северната част на Упланд. Фермери. Не знам колко ще закъснея — зависи какво ще решим и, разбира се, какво ще каже полицията.
Не обръща внимание на обидата му.
— Ти говори ли вече с полицията?
— Отначало решили, че е самоубийство, но след казаното от жената започват да дълбаят по-надълбоко.
Аника връща крака върху бюрото.
— Дори да е убит — казва тя, — това не означава непременно, че е станало, понеже е политик, ако схващаш мисълта ми. Може да е имал дългове или незаконни деца, да е наркозависим и какво ли още не.
— Знам — казва Томас рязко. — Не ме чакай.
— Между другото — казва Аника на завесите, — как й е името?
Кратка, жужаща пауза.
— Чие име?
— На жената, естествено. Тази, дето ти се е обадила.
— Не искам да се забъркваш в това.
След кратка, напрегната пауза Аника капитулира.
— Нищо не заплашва работата ти — казва тя. — Ако са го убили, програмата ти става още по-актуална. Ако някой ще го отнесе, това са политиците, понеже е трябвало да се заемат с твоята работа много по-отрано. С малко късмет, може и да предотвратиш подобни инциденти занапред.