Образцова стара ферма, казва си тя, добре стопанисвана, но без педантизъм, традиционна, но без сантименталност.
Изключва двигателя и мерва с крайчеца на окото женски силует през кухненския прозорец. Взема чантата и тръгва към къщата.
— Влезте — проговаря Гунел Сандстрьом с тъничък гласец. Очите й са подпухнали. Аника поема малката суха ръка.
Жената е около петдесетте, нисичка и доста закръглена, излъчва лишена от суета самоувереност. Посивяла къса коса, дълга жилетка в бяло и червено с колан.
— Много съжалявам за загубата ви — казва Аника с мисълта, че думите й звучат изкуствено, само че раменете на жената се поотпускат, което е знак, че може би са казани на място.
— Съблечете палтото, моля. Искате ли кафе?
Аника още усеща вкуса на студеното кафе от машината в редакцията, но приема. Закача палтото и сваля обувките си. Жената действа по инстинкт, следва модели на поведение, усвоявани десетилетия наред. В тази къща гостите получават кафе, какъвто и да е поводът за тяхното посещение. Гунел отива до печката и включва котлона, сипва четири мерки вода в чайника, добавя четири лъжички мляно кафе от зелено-розова кутия край подправките и хваща дръжката, готова да вдигне съда от огъня, щом кипне.
Аника присяда край кухненската маса с чанта до себе си и наблюдава крадешком механичните движения на Гунел Сандстрьом, като се мъчи да долови душевното й състояние. Усеща ухание на хляб, кафе, тор и на нещо, което би могло да е плесен. Обхожда помещението с поглед.
— Не чета много често Вечерна поща — обажда се домакинята, когато кафето възвира, и тя започва да го разбърква. — Толкова глупости се пишат напоследък. Нищо общо с реалния живот. Нищо, което да има значение за хора като нас.
Оставя чайника върху подложка на масата, сяда и сякаш се срутва на стола си.
— Томас, мъжът ми — започва Аника, — казва, че и двамата с Курт се занимавате активно с местна политика.
Гунел Сандстрьом гледа през прозореца. Аника проследява погледа и съзира хранилка за птици, пърхащи криле и пръснати по нея зрънца.
— Курт бе в съвета — отвръща жената. — Аз съм председателка на женската организация и кооптиран член.
— От коя партия? — пита Аника.
— На Центристката, разбира се. Нас ни е грижа за региона. Курт винаги се е интересувал от политика, още от когато се запознахме.
Аника кимва с усмивка и става.
— Да взема ли чаши? — пита тя вече на път към сушилката.
Гунел Сандстрьом скача като ужилена.
— О, много съжалявам, колко съм глупава. Седнете, моля.
Жената се засуетява с чаши и чинийки, лъжички и захар, мляко и няколко оваляни в натрошени бадеми сухи сладки.
— А как се запознахте? В младежката организация на партията ли? — пита Аника, след като Гунел Сандстрьом е отново на мястото си и налива кафе.
— А, не. На младини Курт бе радикал, като мнозина от нашето поколение в онези години. Също и участник в движението за връщане към земята. Влезе в кооператив в началото на седемдесетте. Запознахме се при едно събрание на асоциацията на пътните собственици. Курт настояваше за по-честна система на заплащане. Вдигна се голям шум по тия места.
Аника взема химикалката и бележника от чантата. Записва.
— Значи не е тукашен?
— От Нюланд е. Следваше биология в Упсала, а като завърши, дойде тук с неколцина приятели, за да се заеме с биологично земеделие. Тогава още не му викаха така…
Жената пак поглежда навън, към птиците, към невъзвратимото минало. Аника я изчаква.
— Не му потръгна особено — продължава жената след малко. — Изпокара се с другите, защото искаше да инвестират в построяване на силоз и покупка на трактор, а те настояваха да се купят коне и да усвоят производството на сено. Вече се бяхме сближили и Курт дойде тук да работи във фермата.
— Трябва да сте били доста млада — отбелязва Аника.
Жената я поглежда.
— Тук съм родена. Двамата с Курт поехме нещата, когато се оженихме през есента на седемдесет и пета. Майка ми е още жива. Седемдесет и пет годишна е и живее в Йостхамар.
Аника кимва, дала си внезапно сметка за монотонното тракане на кухненския часовник. Казва си, че същият часовник е тракал по същия начин между същите стени в продължение на поколения, и сякаш успява в рамките на един шеметен момент да проследи безкрайната върволица секунди назад във времето.
— Принадлежност — промълвя тя. — Като си помисля само, да бъде човек до такава степен свързан с дадено място.
— Мястото на Курт бе тук — отвръща Гунел Сандстрьом. — Той харесваше живота си. Мисълта за самоубийство не би минала през главата му дори за миг, мога да се закълна в това.