Вдига към Аника блесналите си очи. Гостенката долавя дълбоката убеденост в гласа й и мигом осъзнава, че жената е права.
— Къде умря той?
— В дневната — отвръща жената, като се изправя и отива към двойната врата встрани от камината.
Аника се озовава в просторно помещение. Тук е по-студено в сравнение с кухнята, цари влажна атмосфера на потиснатост, подът е покрит с мокет и шарени черги отгоре. В единия ъгъл се вижда стара кахлена печка, а срещу нея има телевизор. В другия край на стаята са разположени една срещу друга две софи, въртящо се кресло, тапицирано с кафява кожа, под семпла лампа и масичка до него.
Гунел Сандстрьом сочи с треперещ показалец.
— Това е на Курт. Само негово. Моето кресло обикновено стои от другата страна на масичката. След вечеря винаги сядаме тук, за да четем общински документи, местния вестник, списания, делови книжа — всичко правим седнали в креслата си.
— Вашето къде е? — пита Аника, макар да й е напълно ясно какъв е отговорът.
Жената обръща към нея насълзени очи.
— Взеха го — казва тя тихичко. — Полицията. Да го изследват. Умрял е в него с пушката в дясната ръка.
— Вие ли го открихте?
Жената се вторачва в пространството, където е било нейното кресло, а главата й е пълна с образи така живи, че Аника почти ги вижда. След това кимва.
— Бях отишла на скаутската есенна разпродажба този съботен следобед — отвръща жената, все още загледана в празното място върху мокета. — Дъщеря ни отговаря за клуба им, така че поостанах да й помогна с почистването. Когато се върнах… той седеше тук… в моето кресло.
Извръща се назад с рукнали сълзи и тръгва превита на две към кухненската маса. Аника я следва, потискайки порива си да я прегърне през раменете.
— Къде е бил прострелян? — пита тя тихо, когато сядат отново край масата.
— В окото — шепне Гунел Сандстрьом, а гласът й отеква едва-едва между стените като неуловим порив на вятър. Часовникът тиктака, солени сълзи се стичат по бузите на жената, но без ридания, без намек за движение. Изведнъж нещо става с температурата в кухнята и Аника усеща мъртвеца в съседното помещение също като студено дихание, тих отглас от ангелския хор в главата й.
Жената седи съвсем неподвижна, но вдига поглед към Аника.
— Ако ще се застрелва — промълвя тя, — защо ще се цели в окото? За какво му е да наднича в дулото, преди да натисне спусъка? Какво има там за гледане?
Затваря очи.
— Няма начин. — Гласът й сега е по-силен. — Никога не би го направил и със сигурност не в моето кресло. Никога не е сядал в него, нито веднъж. Това е знак за мен: да знам, че е бил принуден. Има нещо общо с онова обаждане.
Отваря очи и Аника вижда внезапно разширените зеници, които начаса се свиват отново.
— Някой се обади в петък вечерта — казва домакинята. — Късно, след девет и половина. Тъкмо бяхме гледали новините и се готвехме да лягаме, понеже трябва да ставаме рано заради кравите, но Курт излезе. Не каза кой е, просто се облече и излезе, и го нямаше дълго време. Лежах будна и го чаках, а той не се прибра чак до единайсет. Питах го, разбира се, с кого се е видял, но отвърна, че ще ми обясни по-късно, защото бил уморен. Само че след кравите възникна друга работа и не можахме да говорим, аз отидох при скаутите, а когато се върнах, той бе…
Тя се сгъва на две, скрила лице в шепи. Този път Аника не се двоуми, а прегръща жената през раменете.
— Казахте ли на полицията?
Тя се овладява мигом, протяга ръка за салфетка и бърше нос, сетне кимва. Аника отпуска ръка.
— Не знам доколко проявиха интерес, но си го записаха. В събота бях до такава степен объркана, че нищо не успях да им кажа, но вчера се обадих и те дойдоха, взеха креслото и търсиха отпечатъци от пръсти по вратите и мебелите.
— А пушката?
— Взеха я още в събота — било стандартна процедура.
— Курт води ли се в Гражданската отбрана?
Гунел Сандстрьом кимва.
— Открай време. Завърши школата за запасни офицери във Военното училище на Гражданската отбрана.
— Къде държи пушката?
— В специален шкаф. Много настояваше да бъде винаги заключена. Дори аз не знам къде пази ключа.
— Значи трябва да я е извадил сам?
Ново кимване.
— Да са ви заплашвали някога?
Тя клати глава и се свива още повече.
— Никакви странни обаждания преди петък вечерта, никакви шантави писма след това?
Жената застива с леко наведена глава.
— Днес пристигна едно много особено писмо — съобщава тя. — Пълна глупост — хвърлих го в кошчето.
— Писмо? От кого?
— Нямам представа, не пише.
— Изхвърлихте ли боклука?
Гунел Сандстрьом се замисля за миг.
— Май не — отвръща тя, става и се отправя към шкафчето под мивката. Изважда кофата и рови сред картофени обелки и корички хляб.