Поглежда Аника.
— Няма го. Трябва да съм го изхвърлила все пак.
— Да не е другаде?
Жената връща кофата в шкафчето.
— Защо мислите, че е важно?
— Нямам представа дали е важно. Какво пишеше в него?
— Нещо за селското движение, не помня точно. Мисля, че бе свързано с Федерацията на шведските фермери.
— Листовка или по-дебело?
— Не-не, съвсем не такова. Писано на ръка.
— Помислете хубаво. Да не сте го сложили другаде?
— Сигурно в камината — отвръща жената и сочи с ръка натам.
Аника я стига с две крачки. Вътре има няколко смачкани на топка хартии. Поне две от тях са цветни реклами от околни магазини. Тя измъква парче дърво от коша и ги разравя.
Жената приближава и протяга ръка към хартиите.
— Може и тук да е — понякога хвърлям хартия в печката, за да се разпали по-лесно.
— Почакайте — спира я Аника. — Имате ли ръкавици?
Гунел Сандстрьом се сепва и я поглежда изненадано, а после изчезва към антрето. Аника се навежда напред, за да разгледа по-добре хартиите. Три са лъскави реклами, четвъртата е зелена с черен текст. Петата топка представлява стандартен разчертан лист с формат А4.
— Извадете тази — посочва Аника, когато жената се връща, нахлузила чифт кожени ръкавици.
Гунел Сандстрьом се навежда и успява да я хване с тих стон. Изправя се и я разглажда с ръка.
— Да — казва тя, — това е.
Аника застава редом, докато жената чете бавно анонимния текст.
Настоящото надигане на селското движение е колосално явление, гласът й е изпълнен със съмнение. В централните, южни и северни провинции на Китай ще се надигнат като неудържима буря няколко милиона селяни. Ще се надигнат като ураган, сила толкова могъща и напориста, че нищо не ще може да я удържи.
Отпуска ръка с писмото.
— Какво значи това?
Аника поклаща глава.
— Нямам представа. Пазите ли плика?
Откриват го зад рекламите. Обикновен малък плик с шведския герб и хокеист върху пощенската марка. Адресиран до семейство Сандстрьом и пуснат от Упсала предния ден.
— Бихте ли го оставили върху масата, за да го препиша?
Тъмна сянка на страх се появява в очите на жената.
— Смятате ли, че е нещо сериозно?
Аника поглежда сивата й коса, плетената жилетка, меките бузи и превития гръб и в сърцето й нахлува горещо съчувствие, от което й спира дъхът.
— Не — отвръща тя с опит за усмивка. — Не смятам. Но си мисля, че трябва да съобщите за това писмо в полицията.
Аника преписва писмото върху кухненската маса. Почеркът е равен, мек и заоблен, написаното е разположено симетрично върху листа, всеки втори ред е оставен празен за по-лесно четене. Забелязва липсващо ъгълче, което подсказва, че листът е откъснат от тефтер, понечва да опита с пръсти качеството на хартията в единия край, но се отказва.
— Ще напишете ли нещо за Курт във вестника? — пита Гунел Сандстрьом, след като Аника става и прибутва стола си под масата.
— Не знам — отвръща тя. — Може би. Ако пиша, ще ви се обадя преди това.
Поема ръката на жената.
— Има ли кой да се погрижи за вас?
Гунел кимва.
— Имаме син и две дъщери. Пристигат днес със семействата си.
Отново обхожда стаята с очи. Има нещо на това място, някакво чувство на принадлежност, което се предава през поколенията, една любов, която живее тук от векове.
Може би хората не бива да изоставят корените си. Може би устремът ни към прогрес съсипва естествените сили, които ни правят годни да обичаме.
— Ще се оправите — казва тя, изненадана от увереността в тона си.
Гунел Сандстрьом я поглежда с очи, в които личи липсата на нещо жизненоважно.
— И ще получа правосъдие — заявява жената.
Сетне се обръща неочаквано и тръгва през антрето по скърцащи стълби към горния етаж.
Аника навлича бързо палтото и се поколебава в основата на стълбището.
— Много ви благодаря — провиква се тя.
Няма отговор.
> 23
Берит Хамрин среща Аника при будката на портиера до асансьорите.
— Идваш ли да хапнем по нещо? — пита тя.
Аника оставя ключовете от колата върху перваза на прозорчето и поглежда часовника.
— Не днес — отвръща тя. — Имам много работа, а трябва да взема и децата. Можеш ли да хвърлиш един поглед на едно нещо, или ще припаднеш от глад?
Берит обмисля предложението с театрална задълбоченост.
— Ще припадна — заявява тя. — За какво става дума?
— Ела с мен — отвръща Аника и се понася към стаята си. Захвърля горната дреха в обичайния ъгъл и обръща съдържанието на чантата върху бюрото, за да намери бележника. Прелиства го до последната страница, а сетне заобикаля бързешком бюрото, за да измъкне друг бележник от второто чекмедже.