— Може би с времето ще разбера защо — обажда се жената отново с неочаквано ясен, звънък глас. — И ще се съберем с Линус отново, разбира се, в Дома на нашия Бог. Знам, че е така. И това ми дава сили да продължа да живея.
— Ще ми се и аз да имах вашата вяра в Него — казва Аника.
— Той е тук и за вас — отвръща жената. — Стига да Го искате при себе си.
Последвалата тишина би следвало да е непоносима, но на Аника й изглежда топла и червена.
— Исках да ви питам нещо друго. Да сте получавали нещо необичайно по пощата след смъртта на Линус?
Вивека Густафсон замълчава за малко, преди да отговори.
— Имате предвид онова за младежта ли?
Аника хвърля поглед към Берит.
— Каква младеж?
— Пристигна анонимно писмо, без подпис, без нищо. Помислих го за съболезнования от някой съсед, който не е искал да ме тревожи с чукане на вратата.
— Пазите ли го?
Жената изпуска тежка въздишка, родена сякаш от безнадеждността на всяко свързано с живота действие. Нещата, които са осветявали нейното всекидневие, за да й създават усещане за връзка с останалия свят, сега са изгубили смисъл.
— Май го хвърлих при старите вестници. Изчакайте така…
Остър звук реже слуха на Аника, когато отсреща, някъде в Свартьостаден, слушалката удря дървения плот на масата. Чува се шумолене, стъпки насам-натам из далечната стая.
— Съжалявам, че ви забавих — чува се отново умореният глас на жената. — Намерих го. Пише следното: Как да преценим дали един младеж е революционер? Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случай той или не е революционер, или е контрареволюционер.
Аника гледа Берит с широко отворени очи и грабва химикалката.
— Бихте ли повторили по-бавно, ако обичате. Искам да запиша. „Как да преценим дали един младеж е революционер?“
— Как да го установим? Съществува само един критерий: ако той е готов да застане и наистина застава на страната на великите работническо-селски маси. Той е революционер тогава, когато иска да постъпи така и го прави; в противен случай той или не е революционер, или е контрареволюционер.
— „Как да го установим? Съществува само един критерий…“
Берит кимва и казва само с устни:
— Мао.
— Казахте ли за това на полицията?
— Не — отвръща жената и за първи път в гласа й се чува живец, една изненада, която някой ден ще прерасне в любопитство и най-накрая в радост от факта, че е жива. — Трябваше ли?
— Как изглежда писмото?
— Ами какво да ви кажа… Прилича на най-обикновен лист, откъснат от бележник.
— Формат А4? С редове?
— Сини редове. Това важно ли е?
— Пазите ли плика?
— Да, тук е.
— Как изглежда?
— Как да изглежда? Обикновен малък плик, като сгънат на четири лист хартия. Адресиран до нас, семейство Густафсон. Обикновена марка, пощенско клеймо… какво пише? Люлео… но датата не личи.
— Каква е марката?
Няколко секунди мълчание.
— Някакъв хокеист.
Аника стиска силно клепачи, мъчи се да укроти пулса си.
— Мисля, че трябва да се обадите в полицията и да съобщите за това писмо, а аз може да спомена за него във вестника. Имате ли нещо против?
Изненадата на жената прераства в объркване.
— Но защо ви е да го правите?
Аника се поколебава; няма как да остане напълно откровена с Вивека Густафсон.
— Още не знам дали това означава нещо, или не — казва тя. — Няма да е честно от моя страна да говоря за неща, които още не са ми ясни.
Жената обмисля казаното, а Аника има усещането, че я вижда да кимва.
— Когато човек не знае нещо, не бива да приказва — заключава тя. — Ще позвъня на инспектора.
— Обадете ми се, ако мога да направя нещо за вас — завършва разговора Аника, знаейки, че думите й звучат като обикновена учтивост.
24
— Много особен разговор — отбелязва Берит. — В един момент имах чувството, че момчето е при нас, в стаята.
Аника притиска длани до бузите и усеща, че ръцете й треперят.
— Убиецът е един и същ — промълвя тя. — Няма как да е иначе.
— Кой полицейски участък?
— Два от случаите са в Люлео и един — в Упсала.
— Би трябвало да се обадим незабавно в Националната комисия по убийствата. Ако още не са се заели с това, ще го сторят начаса.
— Сигурна ли си, че и трите цитата са на Мао?
Берит се изправя, бърше очи и тръгва към вратата.
— Обиждаш старата революционерка — казва тя. — Отивам да хапна нещо най-накрая. Иначе ще стана една мъртва революционерка.