Затваря вратата зад гърба си.
Аника остава на място, заслушана в биенето на сърцето си.
Дали има и друго обяснение? Възможно ли е различни лица, които не се познават, да изпращат цитати от Мао до близки на току-що загинали от насилствена смърт, и то върху еднаква хартия, в еднакви пликове и с еднакви пощенски марки?
Изправя се и приближава стъклената стена, която разделя нейния свят от този на новините, гледа над главите на насядалите там хора, опитва се да съзре истинския свят през прозореца оттатък спортната секция. От височината на четвъртия етаж вижда единствено мъглив, сивкав хоризонт и самотни снежинки, които се спускат бавно над високи брезови върхари.
Живеем в безнадеждна страна, казва си тя. Какво ли е накарало хората да се заселят из тия места? И за какъв дявол още стоим тук? Какво ни кара да се примиряваме?
Затваря очи, стиска силно клепачи и чува отговора. Живеем там, където живеят близките ни; живеем заради онези, които обичаме, заради нашите деца. Но ето че пристига някой и ги убива, отнема смисъла на живота ни.
Непростимо е.
Връща се бързо при бюрото и набира номера на Q.
Металният глас на телефонния секретар обяснява, че е в заседание до края на работния ден и не може да остави съобщение; опитайте пак утре.
Избира прекия му номер в криминалния отдел и след серия щракащи звуци, които показват прехвърляния на разговора, попада на секретарката му.
— В заседание е — заявява тя. — И веднага след него има друго.
— Знам това — отвръща Аника, като разтърсва ръка, за да види часовника си. Три и трийсет и две. — Имаме уговорка да се видим за малко между двете заседания. Точно в четири.
Гласът на секретарката е пълен с подозрение.
— Не ми е споменавал подобно нещо.
— Защото е съвсем за кратко.
— Но в четири той няма да е тук. Колата го взема четвърт час преди това и отива в Министерство на правосъдието.
Аника си записва „Русенбалд 4“. Правосъдието заема четвъртия и петия етаж от главната правителствена сграда, точно под канцеларията на министър-председателя.
— Да, разбира се — казва Аника, — за онази комисия, нали…?
Чува се шум от прехвърляни документи.
— JU 2002:13 — новият законопроект за изпълнение на наказанията — казва тя.
Аника задрасква „Русенбалд 4“ и записва „Регерингсгатан“.
— Не съм го разбрала правилно — заявява тя. — Ще се опитам да се свържа с него утре.
Натъпква бележките в чантата, грабва шапката, ръкавиците и шала, рови за мобилния в бъркотията върху бюрото си, но не го открива и решавайки, че вероятно е някъде из чантата, отваря рязко вратата и тръгва през помещението на новините.
Янсон току-що е пристигнал. Седи рошав, с мътен поглед и чете местния печат.
— Нещо й има на тая машина — оплаква се той на Аника и сочи пластмасовата чашка.
— Не е ли време за цигара? — пита тя и Янсон мигом измъква пакетчето.
Аника влиза в празната стаичка за пушене.
— Май попаднах на сериен убиец — уведомява тя Янсон, докато той пали двайсетата цигара за деня.
Пуска облаче дим и се вторачва във вентилатора.
— Май?
— Нямам представа дали полицията знае и доколко е наясно — отвръща тя. — Надявам се да пипна Q на път към комисията след четвърт час.
— С какво разполагаш?
— Три смъртни случая. Един прегазен журналист, а шофьорът е избягал, момче заклано в Люлео и убит общински съветник в Йостхамар. Роднините и на тримата са получили анонимни писма в деня след смъртта им. Цитати на Мао, написани на ръка върху лист А4, пратени в пликове с герба на Швеция и пощенска марка с изображение на хокеист.
Янсон фиксира стъкления си поглед върху нея, изтощен от осемнайсет години нощна смяна, четвърта жена и пето бебе.
— Значи, всичко ти е ясно. Остава само полицията да го потвърди.
— При малко късмет може и да разполагат с още информация.
Редакторът поглежда часовника си.
— Слизай веднага долу — казва той, докато гаси наполовина изпушената цигара в хромирания пепелник. — Ще поръчам кола.
Пред главния вход чака такси.
— Име? — пита шофьорът.
— Торщенсон — отвръща Аника и се настанява отзад.
Стар номер от времето на предишния главен редактор.
Аника, Янсон и неколцина от останалите винаги поръчват такси от името на предишния шеф, защото често пъти се оказва по-бързо да вземеш случайно преминаващо такси, вместо да чакаш поръчаното. Понякога, ядосани от напразно чакане на „Торщенсон“, шофьорите влизат, крещейки името в претъпканата дежурна стая, и това неизменно предизвиква кикот сред колегите. И макар Торщенсон да е отдавна изместен от Шюман, старата традиция не умира.