— И ти искаш да отидеш тъкмо там? С кого от редакторите си го съгласувала?
Тя поглежда часовника си.
— С Янсон. Виж какво, имам самолетен билет за този следобед. Искам да се срещна там с един журналист от Норландски новини, някакъв екземпляр, който се е натъкнал на нова информация. В петък заминава за Източна Азия и ще е там чак до Коледа, така че се налага да побързам. Трябва ми само твоята благословия.
Андерс Шюман отново усеща, че го обзема раздразнение. Може би защото се измъква така безцеремонно.
— Не може ли Янсон да свърши тази работа?
Бузите й започват да аленеят.
— По принцип може — отвръща Аника Бенгтзон, като среща погледа му. — Но нали знаеш как става. Иска да е сигурен, че ти не възразяваш.
Той кимва.
Аника затваря внимателно вратата зад гърба си. Шефът се взира в оставеното от нея празно пространство. Последните думи са пределно ясни.
Тя не признава ограничения в работата, казва си мъжът. Винаги съм го знаел. Няма никакъв инстинкт за самосъхранение. Навира се във всякакви ситуации, неща, каквито на нормален човек през ум няма да минат, понеже нещо й липсва. Изгубила е нещо много отдавна, било е изтръгнато из корен, а белегът избледнява с времето, станала е беззащитна пред света и пред самата себе си. Остава й само чувството за справедливост, истината като някакъв пътеводен фар в едно изпълнено от мрак съзнание. Тя не е в състояние да се занимава с нищо друго.
Може да стане голяма беля.
Еуфорията, обзела редакцията около коледните тиражи, секва като прерязана, когато става ясно, че Бенгтзон е взела интервю от убиеца, докато му е била заложница. Текстът е в компютъра на убития олимпийски делегат. Шюман го прочита и вижда, че това е сензация на квадрат. Бедата обаче е в това, че Аника, чумата да я тръшне дано, не дава да се публикува.
— Точно това иска мръсното копеле — заявява тя. — И понеже авторските права са си мои, казвам твърдо не.
И става нейната. Ако публикуват интервюто против съгласието й, ще ги съди. Дава им дума. Но дори при шанс да загуби делото, той няма да позволи да се стигне до такова — така или иначе, историята донася на вестника достатъчно дивиденти.
Никак не е глупава, мисли си сега Шюман, но може да е позагубила малко хъса си.
Изправя се и отново отива при графиките.
Е, в бъдеще ще има и други съкращения.
3
Залезът плисва огнен блясък в салона на самолета, макар да е само два следобед. Аника търси с поглед пролука между приличащите на разбити белтъци облаци отдолу, но не открива такава. Дебелакът до нея я ръгва в ребрата, докато с въздишка разгръща широко брой на Норландски новини.
Тя отпуска клепачи, изключва се от заобикалящата я среда. Изолира се от съскането на климатичната инсталация в самолета, от болката в ребрата и съобщенията на капитана за температурите отвън и времето в Люлео. Оставя се да я носят с хиляда километра в час, съсредоточила внимание върху натиска на дрехите върху тялото й. Чувства се замаяна, немощна. Силните шумове започват да я стряскат по непознат досега начин. Откритите пространства са станали непоносимо огромни, а тесните я задушават. Усещането за дистанция е изкривено и вече й е трудно да я определя. Винаги ходи покрита със синини, защото се блъска в предмети, мебели и стени, коли и бордюри. Понякога й се струва, че въздухът наоколо изчезва. Другите са го изконсумирали, за да не остане нищичко за нея.
Но тя знае: няма страшно. Трябва само да изчака, докато отмине и шумовете се завърнат, а цветовете станат отново нормални. Не е опасно. Не беше.
Потиска тези мисли, оставя се на течението, усеща как брадичката й се отпуска, и ето, изведнъж се появяват ангелите.
Коси като дъждовни струи, пеят те, същества от светлина и летен бриз, безопасност и черешови дървета…
Страхът я кара да се изправи като свещ в седалката. Удря се в сгъваемата масичка и разплисква портокаловия сок по стената на салона. Стремителният бяг на сърцето нахлува в главата, прогонва всички други звуци. Дебелакът й говори нещо, но тя не може да разбере какво.
Нищо не е в състояние да я изплаши така, както тази ангелска песен.
Защо не си стоят в сънищата? Гласовете й пеят нощем, монотонни, утешаващи, напяват нищо незначещи думи с неизказана красота. Но напоследък започват да остават и след като се събуди, а това я кара да полудява от страх.
Поклаща глава, прокашля се, търка очи. Проверява да не е заляла със сок и лаптопа.