Той е пуст. Още нищо не е написала.
Вдига телефона и звъни на Янсон.
— Нищо не мога да сътворя — оплаква се тя. — Не става и не става.
— Ще стане. — Гласът на редактора е изпълнен с жизнеността на новинарския поток. — Имам нужда от теб. Можем да си помогнем взаимно. Къде точно зацикли?
— Малко преди началото.
— Започни отпреди това. Първо. Имаме сериен убиец на свобода. Ето ти въдицата за първа страница. Започваш с обобщение, описваш подробно убийствата в Норланд, цитираш писмата.
— Нямам право — прекъсва го тя и написва „сериен убиец, описание Люлео“.
— Добре тогава, просто изложи балансирано, доколкото е възможно, информацията, с която разполагаш. Второ. Оповестяваш убийството на съветника в Йостхамар, това е новина и е известна само на нас. Версията на полицията, на съпругата. Убийство е, нали?
— И още как.
— Добре. Трето. Сега свързваш Йостхамар с Люлео и разказваш за напрегнатото полицейско издирване на убиеца. Разполагаш с първа страница и после с шеста, седма, осма и девета; също и карето за твоя стар терорист — вече сме го подготвили.
Тя не отговаря, седи смълчана, заслушана в шумовете зад мъжкия глас, диктор от телевизора, телефонен звън, почукване на клавиатури — истинска симфония от далновидност и цинизъм.
Вижда образа на Гунел Сандстрьом пред себе си, виненочервената й жилетка и меки бузи, и отново я обзема могъщо, безкрайно усещане за безсилие.
— Добре — прошепва тя.
— Нямай грижа за снимковия материал — добавя Янсон. — Тук ще се оправим. Имаше известни възражения по повод заминаването ти за Йостхамар без фотограф, но аз обясних, че си отишла наслуки и не си имала дори най-малка представа, че ще удариш десетката. Осигурихме снимки на фермата, жената не пожела да застане пред обектива, но имаме майката на момчето и главния редактор на Норландски новини вместо най-близък роднина. Репортерът не е имал голямо семейство, нали?
— Така е — отговаря Аника тихичко.
— Някаква възможност да снимаме писмата?
— Тази вечер? Трудна работа. Все ще нагласите нещо, след като сте наясно с всички подробности.
— Пеле! — виква редакторът към фотографите. — Студийни снимки на няколко писма. Веднага!
— Обикновени, с герба на Швеция и марка с хокеист. Листовете са разчертани, формат А4 от бележник с леко оръфани краища там, където са били откъснати, писано е с химикалка през ред, около половин страница текст.
— Друго?
— В никакъв случай не забравяйте да напишете, че писмата от снимките не са оригинали.
— Добре де, ясно. Кога ще имам твоя материал?
Тя поглежда часовника, стъпила отново здраво на крака.
— За кога го искаш?
26
Томас излиза от тъмното като в рог помещение на джазклуба на осветената улица с омекнали от бирата крака и гръмнала от музиката глава. Не си пада по джаз, повече харесва „Бийтълс“, но бендът от тази вечер бе добър, даровит и с подчертан усет към емоцията в своето изпълнение.
Чува зад гърба си звънливия смях на София в отговор на нещо, казано от гардеробиера. Познава всички на това място, истински постоянен клиент, поради което получават най-хубавата маса. Томас пуска двете крила на летящата врата да се затворят зад него, закопчава палтото и обръща гръб на вятъра, докато я изчаква. Шумовете на града са лишени от ритъм, звучат фалшиво след мекия джаз. Вдига поглед към неоновите светлини на рекламите, усетил кожата си да отразява сини, розови и зелени отблясъци, пламъци в косите.
Тази жена е толкова удовлетворена от живота си, така щастлива — смехът й ромоли като сребрист планински ручей по пода на клуба, над тежката огромна маса. Тя е амбициозна и всеотдайна, сговорчива и доволна от онова, което й дава животът. С нея се чувства щастлив и доволен. Уважава го, слуша какво й говори, отнася се сериозно към него. Никога не му се налага да се самодоказва пред нея, тя не мрънка и не се оплаква, проявява жив интерес, когато й разказва за родителите и детството си във Ваксхолм. Освен това се занимава с ветроходство. Родителите й притежават място в марината на остров Мьоя.
Обръща се и я вижда как излиза от мрака и прави няколко предпазливи стъпки по стълбите с тясната си пола и високи токчета.
— Скоро ще се препълни — петък вечер е — отбелязва тя. — Понякога става страхотно. Един път останах до пет и половина на другия ден. Невероятно.
Той се усмихва на топлите й очи, потапя се в чистата им синева. София застава пред него и опъва рамене, събира крака и забива ръце дълбоко в джобовете на палтото, преди да се усмихне в отговор.