Миг по-късно се е върнала, загърната в халат с цвят на слонова кост и с друг, виненочервен, в ръце.
— Дръж — казва му тя. — Душът е вляво, накрая.
Взема халата и обмисля идеята за душа. Даже и Аника да е заспала, когато се прибере, по-добре да не рискува.
София е изчезнала някъде вдясно — май се чува съскане на машина за еспресо. Внимателно пристъпва в помещението пред себе си, за да попадне в студио с таван висок осем метра и гигантски прозорци, обърнати към мътното градско небе. Стените са тухлени, а подът — със същия лъснат дъбов паркет като в антрето.
Няма как да не бъде силно впечатлен. Ето така трябва да изглежда един истински апартамент.
— Захар? — провиква се София откъм кухнята.
— Да, моля — отвръща той и се устремява към банята.
Мие се бързо и старателно, като използва сапуните с най-неутрален аромат, които успява да открие, търка чатала с гъба. Внимава да не си намокри косата.
Тя седи край маса от опушено стъкло в кухня, аранжирана от професионален дизайнер, когато Томас се появява, загърнат във виненочервен халат. Запалила е от ментоловите цигари.
— Трябва да си тръгваш? — Констатацията прозвучава като въпрос.
Той кимва и присяда, чуди се какво ли чувства в този момент. Най-вече доволство. Усмихва й се, докосва ръката й.
— Веднага ли?
Той остава за миг така, а после кимва. София гаси цигарата, дръпва ръце от масата и ги скръства в скута си.
— Обичаш ли жена си? — пита, вторачила поглед над масата.
Той преглъща. Не знае какво да каже, всъщност не знае дали я обича, или не.
— Да, така мисля.
Оставя подсъзнанието да призове образа на Аника и собствения му отклик на него.
Един път, докато още живее с Елеонор, я сънува, а в съня му косата й гори. Главата е обхваната от пламъци, които пеят и танцуват около лицето, а на нея въобще не й прави впечатление. Огънят е нейната естествена стихия, дипли се като коприна по раменете и гърба й.
След онази нощ си я представя често в същия вид, като живееща сред пламъци.
— Тя е някак си освободена от прегради — казва Томас. — Не познава никое от ограниченията, които нормалните хора спазват, способна е на какво ли не, стига да си го навие на пръста.
— Звучи донякъде притеснително — отбелязва София.
Той кимва бавно и допълва:
— И очарователно също така. Не познавам друга като нея.
София Гренборг го дарява с усмивка, грижовна, дружелюбна.
— Радвам се, че дойде.
Томас се усмихва в отговор.
— И аз.
— Да поръчам ли такси?
Той кимва отново, а сетне поглежда ръцете си, изчаква търпеливо тя да отиде до телефона.
— До пет минути — казва София.
Томас допива кафето си: прекалено силно и твърде сладко. После става и оставя чашката върху сушилката. Отива в антрето и бързо събира дрехите си, навлича ги с привични, точни движения.
Облякъл е вече палтото си и е взел куфарчето, когато тя се промъква зад гърба му — ефирна сянка от парфюм и ябълков аромат. Обгръща го през кръста, допира буза о гърба му.
— Благодаря ти за тази вечер — прошепва София.
Той примигва няколко пъти, обръща се и я целува нежно.
— Аз ти благодаря — прошепва Томас.
София заключва след него, а той усеща погледа й през шпионката, докато се понася надолу с кабината.
Таксито му приближава безшумно през плътната снежна пелена, а той скача вътре, щом го забелязва. Казва адреса си от задната седалка: Хантверкаргатан 32.
Трябва да е задрямал, защото миг по-късно вече са пристигнали. Търси служебната дебитна карта и плаща с нея, събира си нещата с известно затруднение, затваря вратата на колата и спира за момент, за да погледне сградата.
В апартамента още свети. Мярва вътре някакво движение.
Аника е още будна, макар да е винаги толкова уморена вечер, след всичките тези години нощни смени.
Защо не си е легнала? Защо се щура от стая в стая?
Съществуват само две причини. Или още работи, или подозира нещо. А щом тези мисли се оформят един път в главата му, резултатът не закъснява.
Чувство за вина и разкаяние свиват стомаха му на топка, все едно го е ритнал кон, неохотно осъзнава постъпката си и това го парализира целия. Не може да диша; диафрагмата му се гърчи, всеки момент ще припадне.
Боже мили, какво направих?
Ами ако разбере? Ако научи по някакъв начин? Дали пък вече не знае? Ами ако някой ги е видял? Може би са се обадили вече? Може би са уведомили редакцията?
Диша на пресекулки и с известно усилие, опитва се да бъде разумен.
Да уведомят редакцията? Че кой би направил подобно нещо?
На път е да се побърка.
Постепенно се овладява и отново вдига поглед към прозорците. Сега в дневната е тъмно. Тя си ляга.