Може би усеща, че се прибирам. Може би се опитва да ме заблуди, че нищо не знае, макар всичко да й е ясно. Може да се престори на заспала, като вляза, и после да ме убие, докато спя.
И образът й изпъква в съзнанието му, с огън вместо коси, вдигнала с две ръце високо във въздуха стоманен прът, готов за удар.
Приплаква му се. Отваря входната врата и ум не му побира как ще я погледне. Изкачва двата етажа с приглушени стъпки и застава пред вратата, тяхната врата, огромните двойни двери с рисувано стъкло, които Аника намира за толкова красиви. Стои там разтреперан, с ключове в ръка, а стомахът му сякаш вибрира в ритъма на джазбенда, взира се във вратите с безумен поглед, докато дишането му се успокоява, нормализира се и той отново е способен да се движи.
В антрето е тъмно. Промъква се вътре и затваря безшумно тежката врата.
— Томас? — Аника надниква през открехнатата врата на банята, измъква четка за зъби от устата си.
— Как мина?
Той се стоварва върху пейката, усетил колосална празнота.
— Дяволско събрание. Всичко живо е като гръмнато.
Тя потъва отново в банята — чува се да тече вода, шум от изплюване. Звуците проникват в антрето, където се усилват до такава степен, че му се налага да запуши уши с длани.
Тя излиза от банята, обута в черни прашки, едрите й гърди се полюляват.
— Може и да е било дяволско — казва тя, като сяда редом с него и отпуска длан зад врата му, — но никак не ми се вярва тази смърт да има нещо общо с политическите възгледи на дявола. Убедена съм, че поне за това можете да бъдете спокойни.
Той я поглежда, усетил допира на гърдата й, напиращите сълзи в очите си.
— Откъде си толкова сигурна?
— Никой нищо не знае засега — отвръща тя, — но зад цялата работа определено се крие нещо значително по-голямо от общината на Йостхамар.
Целува го по бузата, поглажда ръкава на палтото му и става.
— Тази вечер съм като някаква попивателна. Изпих към двеста литра кафе.
Той въздъхва дълбоко.
— И аз.
— Миришеш на цигари, а и на алкохол — подмята тя през рамо, докато върви към спалнята.
— Надявам се да е така. Данъкоплатецът да му мисли.
Аника се изсмива късо.
— Лягаш ли си? — подканва го тя.
Мога да го направя. Трябва да мога да го направя.
27
Вторник, 17 ноември
Информационните билбордове крещят своите яркожълти послания за серийни убийци и полицейско преследване по цялата Флеминггатан, нацъфтели като слънчогледи върху металически сивата поляна на дневната светлина. Аника ги вижда да проблясват покрай прозореца на автобуса и усеща онова особено и познато чувство — някаква възбуда, породена от факта, че е показала нещо на света, и то заживява отделно от нея. Статиите й достигат стотици хора, които никога не ще познава, думите й ще пораждат емоции и реакции, за които никога няма да научи.
Пътят до работата минава неусетно в компанията на крещящите слънчогледи.
Една стена във входното фоайе на вестника всяка сутрин се тапицира с шпалти от текущия брой, напомнящи многогласен ентусиазиран хор.
Горе, в новините, усеща промяна в атмосферата, докато се носи през вражески води. Приведената й глава среща не обичайните ледени блокове, а насърчителни, топли погледи. Ето че е пак на ход, завладяла днешния брой, лице, с което трябва да се съобразяват. Всичко старо е забравено, защото деветнайсет часа преди крайния срок на броя нещата са си отново по местата, а авторската й портретна снимка се мъдри на шеста страница.
Загърбва подкупващите погледи на колегите и затваря плътно стъклената врата на кабинета зад гърба си.
Йоран Нилсон, казва си тя, докато съблича горната дреха, смръщена от умора. Роден през 1948 година в Саттаярви, емигрант, професионален убиец от 1969-а. Безсмислено е да го търси в гражданския регистър — трябва да е заличен преди десетилетия.
Почуква раздразнено с пръсти, докато компютърът бавно зарежда, след това въвежда в търсачката „Йоран Нилсон“ и получава неколкостотин резултата.
Толкова много хора из целия свят носят това име. Опитва неколцина напосоки, а след това отива на телефонния указател, за да провери колко често се среща името в действителност, като минава от една област в друга. В Блекинге са 73-ма, а в Бурос — 55, 205 в Стокхолм и 46 — в Норботен. Няколко хиляди общо за цялата страната.
Трябва да стесни по някакъв начин параметрите на търсенето, да добави някаква дума. И въвежда „йоран нилсон саттаярви“, но без резултат.
Писмото, сеща се тя. Маоизъм или левичарски групировки.
Бинго. Маса попадения, като Кристина Нилсон, Мао Дзедун, Йоран Андершон, но все пак — нищо.