Започва да търси снимки на „йоран нилсон мао“.
Четири резултата. Мънички правоъгълници върху екрана, които разглежда с присвити очи. Накланя се напред. Две от изображенията представляват някакво лого, в чийто смисъл не се задълбочава, третото е портрет на самия Учител от дните на Културната революция, качен на нечия начална страница, и най-накрая, черно-бяла снимка на някакви младежи в старомодно облекло. Вглежда се по-внимателно и маркира линк към страница, изготвена от анонимен автор и посветена на младостта му в Упсала. Прочита надписа, който хвърля светлина върху изображението:
След издаване на основополагащата Декларация от 9 април Матс Андершон, Фредрик Свенсон, Ханс Ларсон и Йоран Нилсон са готови храбро да поведат масите в името на Учителя.
Прочита текста втори път, изненадана от донякъде абсурдната религиозност, която навява. После се взира в младежа най-отдясно, скрил рамо зад мъжа до себе си. Къса коса, безлични черти, немного висок. Погледът на тъмните му очи е устремен някъде вляво от обектива.
Връща се към първата страница от сайта, за да установи, че в сървъра има още много снимки от Упсала. Част от тях са правени по време на демонстрации, но повечето са увековечили различни събирания. Разглежда ги всичките, но тъмнокосият младеж на име Йоран Нилсон не се появява повече.
Наистина ли е той? Възможно ли е да се окаже активист от шейсетте години, който може да бъде разпознат и чиито снимки е много вероятно да са се появявали по страниците на тогавашния печат?
Подобни архиви не са били дигитализирани, повечето представляват просто пликове със снимки и изрезки.
Нейният вестник разполага с най-богатата документация в страната. Грабва слушалката и поръчва да проверят дали разполагат с нещо за Йоран Нилсон, свързан с маоистки групи от шейсетте години. Отзовалата се на телефона жена не гори от ентусиазъм.
— За кога? — интересува се тя вяло.
— За вчера — осведомява я Аника. — Спешно е.
— Че кога не е спешно?
— Седя тук с вързани ръце и нищо не мога да направя, преди да ми се обадите.
Въздишката отсреща почти може да се пипне с ръка.
— Ще хвърля един поглед набързо да видя дали излиза с името си — прегледът на всички свързани с маоизма материали ще отнеме седмици.
Аника става и зарейва поглед из помещението на новините, докато чува отговора.
— Съжалявам. Няма Йоран Нилсон, записан като маоист. Имаме два-триста други.
— Благодаря за експедитивността — отвръща Аника.
Какви други архиви би могло да има от онзи период и от местата, където маоистите са били активни? Съперник излиза в ония години, но е безсмислено да им се обажда. В Упсала Ниа Тиднинг не познава никого. Дали имат вестник в Лунд?
Почесва се ядно по главата.
Ами Люлео?
Набрала е приемната на Норландски новини, преди да се усети.
— Ханс Блумберг си взе болничен вчера и нямам представа дали ще дойде на работа днес — казва секретарката, готова да прекъсне разговора.
Внезапен необясним страх обзема Аника. Мили Боже, дано не му се е случило нещо.
— Защо? Нещо сериозно ли?
Секретарката въздъхва така, сякаш има работа с олигофрен.
— Преумора, като при всички ни. Лично аз го отдавам на най-обикновен мързел.
Аника е смутена.
— Шегувате ли се? — пита тя.
— Не ви ли прави впечатление, че всичко живо започна да изнемогва след влизането ни в Европейския съюз? Видиш ли нещо скапано, все е внос от ЕС — хора, отрови, психическо натоварване. Като се сетя само, че и аз гласувах „за“. Изпържиха ни — това е истината.
— Често ли боледува Ханс Блумберг?
— Сега е на половин работен ден. Пенсионира се по болест преди време. Често пъти го няма дори когато трябва да е тук.
Аника прехапва устни. Трябва да се добере до архива на Норландски новини час по-скоро.
— Бихте ли го помолили да ми се обади, щом се появи? — Диктува името и телефона си.
— Ако се появи — уточняват отсреща.
Йоран Нилсон, казва си тя, като оставя слушалката и се взира в младия мъж от екрана. Ти ли си това, Йоран?
Поправили са машината и сега кафето е по-горещо от всякога. Занася обичайните две чашки в стаята, оставя кофеинът да сгрее мозъка й.
Очите парят от недоспиване. Лежала е в леглото със стиснати клепачи часове наред, докато Томас се върти до нея, стене и се чеше. Смъртта на онзи съветник наистина го изкарва от релси.
Отърсва умората от себе си и продължава да търси „Саттаярви“, за да попадне на страница за някакъв строеж от края на деветдесетте години.
Карта. Навежда се към дисплея, за да открие селцето, като едва успява да разчете миниатюрните надписи около него: Роукуваара, Охтанярви, Компелуслехто.