Докато самолетът пронизва облаците в заход към пистата, попадат в ледена вихрушка. Тя успява да мерне за миг през въртопа Ботническия залив, накъсан от тъмносиви острови.
Приземяването е неприятно грубо, вятърът блъска самолета.
Излиза от него последна, тъпче нетърпеливо на място, докато дебелият се измъква със сумтене от седалката, вади нещата си от багажния отсек над главите им и се бори да навлече палтото си. Втурва се покрай него навън и после със задоволство забелязва, че го е изпреварила на опашката за коли под наем.
С ключ в ръка, Аника бърза покрай тълпата шофьори на таксита, скупчени при изхода — грозд тъмни униформи, които безсрамно подлагат на оценка минаващите.
Студът я прерязва на излизане от терминала. Поема конвулсивно дъх, придърпва чантата по-нагоре към рамото. Колоната тъмносини таксита извиква в съзнанието й спомен за последната визита тук в компанията на най-близката й приятелка, Ане Снапхане, на път за Питео. Трябва да е било преди десетина години. Боже, как лети времето.
Паркингът е напред и вдясно, отвъд автобусните спирки. Голите й длани, притиснали лаптопа, бързо замръзват. Звукът от собствените й стъпки по леда наподобява дрънчене на счупено стъкло и това я кара да бъде предпазлива. Докато крачи бързо, усеща как страхът и съмненията я изоставят. Тя е устремена напред — има си цел.
Колата е последна в редицата. Почиства снега от регистрационния номер, за да се убеди, че е именно нейната.
Мракът се спуска неимоверно бавно, за да измести един ден, който така и не е настъпил напълно. Снеговалежът размазва силуетите на недораслите борчета, засадени около паркинга. Навежда се, за да надникне през предното стъкло.
Люлео, Люлео, накъде беше Люлео?
По средата на дълъг мост, който води в града, снеговалежът най-неочаквано намалява, за да покаже замръзналата отдолу река. Носещата конструкция на съоръжението се надига и спуска като вълни от двете й страни, докато кара напред. Градът изпълзява постепенно из недрата на снежната вихрушка, а от дясната й страна се извисяват към небето мрачни промишлени скелети.
Стоманолеярните и рудното пристанище, казва си тя.
Сградите започват да я наобикалят и реакцията й е мигновена — дежавю от детските години. Люлео е нещо като арктическа версия на Катринехолм — само че по-студен, по-сив, по-самотен. Постройките са ниски, в разнообразни цветове, изградени от циментови блокчета, стомана и тухлен панел. Улиците са широки, а трафикът рехав. Хотел „Сити“ е лесен за намиране — на главната улица, точно до Общината. Пред входа му има свободни места за паркиране, установява тя с изненада.
Стаята й гледа към театъра и Стадсвикен — непривично безцветна картина, в която оловните, сиви води на реката поглъщат всяка светлина. Загърбва прозореца и подпира лаптопа на вратата към банята, измъква четката за зъби и дрехите си от сака. Сяда пред масата и се свързва по телефона в стаята с редакцията на Норландски новини. Минават почти две минути, преди да се обади недружелюбен мъжки глас.
— Мога ли да говоря с Бени Екланд, моля? — промълвя Аника и отново хвърля поглед през прозореца. Вече е съвсем тъмно. Известно време слуша приглушените звуци по линията.
— Ало? — казва тя. — Бени Екланд ли е? Ало?
— Ало? — тихо отговаря някаква жена.
— Казвам се Аника Бенгтзон. Имам среща с Бени Екланд тази седмица — добавя, докато рови в чантата си за химикалка.
— Значи нищо не знаете? — констатира жената.
— Какво да знам? — пита Аника и рови из бележките си.
— Бени е мъртъв. Едва тази сутрин разбрахме.
За малко да се изсмее от шока, но бързо схваща, че няма нищо смешно, и се ядосва.
— Какво искате да кажете?
— Не знаем как точно се е случило — преглъща жената. — Станала е някаква злополука. Всички в редакцията сме като попарени.
Аника застива в стола с бележките в едната ръка, слушалка и химикалка — в другата и се взира в отражението си върху стъклото на прозореца. Струва й се, че витае из въздуха.
— Ало? — обажда се жената. — Искате ли да говорите с някой друг?
— С-с-съжалявам — отронва Аника и преглъща. — Как е станало?
— Нямам представа — почти изплаква жената. — Трябва да се обадя на още две-три места и приключваме за днес. Такъв ужасен ден, такъв ужасен…
Линията отново замлъква. Аника отпуска слушалката, присяда на леглото и усеща внезапен пристъп на гадене. Забелязва телефонен указател върху едно от нощните шкафчета. Грабва го, открива номера на местната полиция и се свързва.
— А, журналистът — казва дежурния, след като Аника пита какво се е случило на Бени Екланд. — Станало е някъде в Свартьостаден. Свързвам ви със Сууп от криминалния.