— Ами — започва Томас, като преглъща шумно, — доста добре.
— Някакви по-сериозни търкания?
Скрива ръце, за да не види, че се изпотяват.
— Докато работата ни е обединена за общи цели и в нея вземат участие достатъчно много независими фактори, всичко ще бъде наред — заявява Томас и сам се чуди какво означават думите му.
— Тази София Гренборг, що за птица е?
Въпросът изтласква навън и последната глътка въздух от дробовете му. Отваря уста, но не е в състояние да произнесе ни дума.
— Ами как да ви кажа, нищо й няма — чува най-накрая собствения си глас. — Малко е задръстена. От голямото добрутро — цял живот глезотии…
Директорът го поглежда с изненада.
— Искам да кажа, как се работи с нея. Не се ли опитва да прокара интересите на Федерацията за наша сметка?
Притеснен, Томас усеща, че се изчервява. Ама че излагация.
— Всичко ще е наред, докато не свалим гарда — заявява той. — Не можем да си позволим тяхно превъзходство, та засега малко се понагаждаме предконгресно, ако мога така да се изразя…
Шефът кимва с разбиране.
— Ясно. Знаеш ли какво, ще можеш ли да нахвърляш едно обобщение, отчасти както виждаш нещата ти, но най-вече от гледна точка на структурите по места — само по-бързичко, а?
— Разбира се — отвръща Томас и оправя възела на връзката си. — Кажете какво точно желаете и почвам веднага.
Директорът по информационните въпроси го блъсва игриво с юмрук в рамото.
— Точно това исках да чуя — казва той и отплава през помещението.
То бързо опустява, а Томас затваря куфарчето си. Как върви работата с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг що за птица е наистина?
Томас загърбва тези мисли, взема куфарчето и се устремява решително към асансьорите.
Коридорът пред неговия кабинет е смълчан и унил, изпъкналата шарка на стените е изкривена от светлината, която пръскат на струи лампите от тавана. Той се шмугва в кабинета, затваря вратата и се тръшва върху стола пред бюрото.
Не може да кара повече така. Защо изобщо позволи да се стигне дотук? Да заложи на карта всичко, за което се е борил дълги години. Всички връзки със семейството му и с неговите работодатели се обезсмислят, ако се разчуе, че дели легло с Федерацията на областните управи. Приковава поглед върху снимката на Аника с децата, поставена тук в сребърна рамка лично от него и лично от него заснета по време на седемдесетия рожден ден на леля му миналото лято. Тя не отразява действителността. Децата са издокарани и леко позират, Аника е с рокля до коленете, която омекотява ъгловатото й тяло. Косата си е сплела на плитка, виснала укротена като бич през гърба й.
— Това говори много за начина, по който искаш да ни виждат останалите — отбелязва Аника, когато разбира коя снимка е избрал за бюрото си.
Тогава не й отговаря, твърдо решен да не захваща поредния спор, който не води доникъде. За него е важно как го възприемат другите, така е. Да не се обръща внимание на това е безотговорно и глупаво. Аника е на точно противоположното мнение.
— Не може всички да те обичат — заявява тя. — Много по-добре е да защитаваш възгледите си, отколкото да се докарваш пред цял свят.
Прокарва пръст по твърдата матирана повърхност. Нокътят му се задържа върху гънката на гръдта й.
Настоятелният звън на вътрешния телефон го кара да подскочи.
— Имате посетител. София Гренборг от Федерацията на областните управи. Ще слезете ли да я вземете?
Усеща пот да избива по челото и подмишниците.
— Не — отвръща Томас, — тя знае пътя. Пуснете я.
Оставя слушалката, става и прекосява стаята, открехва вратата, обръща се и я оглежда, сякаш за първи път стъпва на това място. Решава да се облегне прав на бюрото, кръстосал нозе и ръце, заслушан за стъпки отвън. Чува единствено ударите на собственото си сърце, опитва да се ориентира в чувствата си, но изпитва само безкрайно объркване.
Не знае какво точно усеща. Пълен е с очакване, но и със срам. Жадува я, но и мрази.
Долавя шум от стъпки, такъв, какъвто само нейните оставят — ехтят в смълчания коридор, ведри и щастливи.
Тя отваря широко вратата и влиза, а очите й греят, пълни със свян и колебание, които топлотата на погледа не е в състояние да скрие.
Томас тръгва насреща й, угася главната лампа и я привлича към себе си, като затваря вратата с крак. Целува я силно, като обезумял, устата й е топла и нагарча, взема гърдите й в шепи, докато нейните длани се пъхат под колана му отзад.
Двамата се задъхват един другиму в устата, събличат се и лягат върху бюрото, а настръхналата от химикалки и моливи чаша ги боде болезнено и той я смита на пода заедно с всичко останало, тя го възсяда, погледът й търси неговия, устните й трептят подпухнали. Внизва се в нея, сякаш е топло масло, отмята глава и затваря очи, а тя започва бавни движения. Те карат тялото му да литне. Когато наближава оргазмът му, отваря широко очи, а погледът им се забива право в лицето на Аника, чието изражение не съумява да прикрие неприязънта към милото семейно тържество, което е принудена да изтърпи.