Томас не успява да сдържи вика си на финала.
В последвалата тишина ясно долавя монотонния шум от климатика, звънтенето на стоманени въжета откъм асансьорната шахта, самотните вопли на някакъв изоставен на друг етаж телефон, който не млъква и не млъква, и не млъква.
— Ние сме луди — шепне София Гренборг в ухото му и той не може да не се засмее. Да, луди са и той я целува и се изправя, а тя се катурва настрани и от нея изтича нещо право върху документацията по проекта.
Обличат се бързешком, кикотят се и гласят опипом. После застиват, притиснати един към друг, обгърнали се през кръста, вперили засмени погледи един в другиго.
— Благодаря ти за днес — обажда се София и го целува по брадичката.
Той улавя устата й, захапва езика.
— Аз ти благодаря — отвръща задъхано Томас.
Тя облича палтото, взема куфарчето за документи и понечва да тръгне, но внезапно застива.
— Боже, за малко да забравя за какво съм дошла.
Той седи в стола си, опънат назад, налегнат от дрямка, която го спохожда всеки път след секс. София полага куфарчето върху бюрото, отваря го и вади папка с логото на правосъдното министерство.
— Този следобед се видях с Крамне и направихме преглед на плана за действие. — Усмихва му се с почти кравешки израз на лицето.
Томас усеща собствените си черти да се стягат, дрямката го напуска.
— Какво? Нали аз трябваше да го направя?
— Той ме извика. Не можел да те намери, понеже ти беше на събрание. Прегледай нещата и се обади утре по-рано.
Томас поглежда часовника си.
— Трябва да взема децата. Не знам дали ще успея тази вечер.
София примигва, а носът й сякаш пребледнява.
— Добре. — Гласът става по-тих и остър. — Обади се когато можеш.
Обръща се на пети и излиза от стаята, като хлопва вратата зад гърба си. Томас остава върху стола, усетил внезапно втвърдяване в слабините.
Как вървят работите с Федерацията на областните управи? Тая София Гренборг, що за птица е?
Навежда се над бюрото, събира документите по проекта и ги запраща в коша. Оставя резултата от работата на София Гренборг с министерството до чашата с химикалки и бърза към детската градина.
Краката на Аника вече изтръпват върху един от неудобните столове в приемната пред кабинета на Андерс Шюман, когато главният редактор най-после отваря и я пуска вътре.
— Разполагам с десет минути — уведомява я той и обръща гръб, преди да е отговорила.
Тя се изправя, като се мъчи да върне малко живот в краката си, изпълнена от необяснимо неудобство. Следва широките плещи на Шюман в кабинета, пристъпва неуверено по люлеещия се под. Дразни я опитът му да я пришпорва. Тръшва се в един от столовете за посетители и разполага бележки върху някаква диаграма, оставена на бюрото му.
Главният го заобикаля бавно и се отпуска върху скърцащия стол. Обляга се назад.
— Не се отказваш от терористичната линия, значи — отбелязва той, като сключва ръце върху корема си.
— Попаднах на крайно противоречива информация — казва Аника, забила поглед в бележника, за да установи, че е отворен на друга страница. Бързо го придърпва към себе си, трескаво листи малката книжка, за да открие току-що нахвърляните бележки. Главният въздъхва.
— Направо ми разкажи — обажда се той и Аника отпуска бележника в скута си. Бори се с неудържимо усещане, че пада към пода, който се люшка като обезумял.
— Името на терориста е Йоран Нилсон — проговаря Аника. — Роден е в Саттаярви край река Турне през четирийсет и осма, син на лестадиански пастор.
Взема записките и ги прелиства.
— На деветнайсет отива в Упсала и записва теология, присъединява се към Революционното движение през пролетта на шейсет и осма и става маоист. Зарязва учението и се връща в Норботен, където работи за църквата. Присъединява се към маоистка група в Люлео под кодовото име Рагнвалд, но, изглежда, загубва вяра, понеже се жени с граждански ритуал. По един или друг начин е свързан с диверсията във F 21, макар полицията да смята, че не е участвал лично. Изчезва от Швеция на осемнайсети ноември шейсет и девета и оттогава не са го виждали. Сватбата, която е насрочена за двайсети ноември в Общината на Люлео, само два дена след нападението, е отменена.