Как можа да се оплете до такава степен? Дали наистина не се побърква? Какво става с главата й? Да не е заради тунела? Дали не се е повредило нещо тогава? Нещо, което не се оправя?
Запушва уши с длани, затваря очи, за да изключи ангелите, но всъщност така ги затваря вътре. Те я завладяват.
Летен поздрав захарна топлина вечна умора.
Не. Не искам това.
Мобилният жужи в дъното на чантата. Стиска силно клепачи и усеща вибрациите да пронизват бележника и дъвките, пакетчето салфетки, подплатата на палтото, да я удрят в кръста и загряват вътрешността на стомаха. Изчаква намясто всичко това да отшуми.
Не искам и дума повече да чувам по този въпрос.
Стокхолм потъва в обкръжаващата я тишина, шумът откъм магистралата заглъхва, влажни привидения се трупат около улични лампи и светлинни реклами, краката й се носят безтегловни над земята, тя плавно полита над паважа пред входната врата, надолу, към гаража, над замръзналата морава, покрай бетонния остров за пешеходци.
— Аника!
Задъхана се връща на земята с тъп звук, за да се види точно пред хрущящата плъзгаща се врата, а вятърът все така я блъска, зъби се и плюе насреща й.
— Бързо, че ще станеш вир-вода.
Старата зелена тойота на Томас е спряла до изхода от гаража. Гледа я изненадана. Какво прави тук?
Сетне го вижда да маха през отвореното стъкло на шофьора. Русите му коси лепнат мокри по челото, палтото му е побеляло от лед. Тича към него, право към тези засмени очи, литва над асфалт и лед, за да потъне в бездънните му обятия.
— Добре че си получила съобщението ми — проговаря той, докато я води към вратата на пътника. Не престава да говори, докато отваря и я настанява вътре: — Опитах да те намеря по мобилния, но не ми отговори, затова се обадих на портиера да предупредя, че ще мина да те взема, а нали така и така трябва да местя колата, не беше кой знае какъв проблем, пък и купих някои неща пътем, рекох си защо не вземем да…
Аника диша задъхана през полуотворените си устни.
— Май се разболявам — шепне тя.
— Добре, давай тогава по-бързо към къщи, да те завием едно хубавичко в леглото, нали така, деца?
Извръща глава и съзира децата, настанени в специални седалки отзад. Усмихва им се немощно.
— Здравейте, милички. Обичам ви.
31
Сряда, 18 ноември
Мъжът преминава с плавни движения покрай рецепцията на къмпинга. Тялото му се плъзга като вода, разумът е остър като бръснач. Усеща се силен и корав. Краката пружинират по познатия начин, мускулите се съкращават и разпускат. Пълни дробове и усеща леко боцване в стомаха, докато диафрагмата се разтяга. Въздухът е някак особен, далечно познат по тия места, подобно на отдавна забравена песен от детството, която изведнъж дочуваш да се носи от пращящо радио в далечината.
Внимателно, казва си той и спира. Хладнокръвие и бдителност.
Поглежда нагоре и примижава срещу небето. Една-две безформени снежинки се мъчат да стигнат земята, подскачат непохватно през пластове въздух.
Дошъл е тук, у дома, за да се събере отново със семейството. Не е хранил никакви надежди относно района и пейзажа. Напълно ясно му е как механизмите на капитализма смилат култура и инфраструктура и затова е толкова изненадващо радостното чувство, нахлуло при вида на скупчените къщи, прихлупеното небе и безлюдните, смълчани борови гори. Дори промените не крият заплаха; той знае, че окупаторите не са останали бездейни, докато го е нямало.
Пресича пътя към мястото, дето живееше момичето — редица порутени работнически жилища с външни тоалетни и без топла вода. Пита се дали е попаднал където трябва. Трудно е да се каже. Карлсвик е променен, както се е опасявал, но и както не е могъл да си го представи. В крайградската пустош, покрита от дебел килим боровинки през лятото на онази шейсет и девета година, върху който се търкалят с Карина, докато не се натъкват на някакъв мравуняк, сега се извисява ивичесто бледо синьо-бяло чудовище от бетонни панели, което претендира да е най-голямата покрита арена в Северна Европа. Не му трябват доказателства за това.
При реката, където се гонеха из руините на старото пристанище и складовете за дървен материал, сега се кипри четиризвезден къмпинг с китни дървени къщурки. Настанил се е в една от тях.
Суровият зимен въздух ухае на бълбукащи води, потекли към Ботническия залив, и той съзира пред себе си града върху отсрещния бряг, спомня си всичките стари боклуци, обрамчили речния бряг по времето на дъскорезниците. Пита се дали е останало нещо, дали боровете най-после са се свлекли в реката от високите пясъчни скатове.