— Тая не е ли от телевизията? Тя е, нали! Гледай! От тунела, показваха я по…
Аника не се обръща. Знае, че това ще мине и замине. Ако седиш достатъчно дълго на брега на реката, рано или късно труповете на твоите врагове ще минат покрай теб. Скоро никой няма да си спомня за Бомбаджията от тунела, а тя ще бъде просто една от общото блато, сиво-черна снежинка, устремена към тинестото дъно, пренебрегната от всички.
Спира пред стъклената врата на номер 16, един от дискретните входове към правителствените служби. Рамките на витрините са изцяло от полиран мед, а в празното пространство отвъд тях се виждат добре поддържани палми в качета и рецепция с бронирано стъкло и униформена охрана.
Аника бута навътре двете крила на вратата. Грайферите на подметките й започват да издават скърцащи звуци по мраморния под. Приближава пазача, а по кожата й пропълзява неприятно усещане, че не е нищо повече от една безсрамна натрапница. Почуква с пръст микрофона пред плътното стъкло.
— Работи — успокоява я възрастният мъж от другата му страна. Вижда устните му да мърдат, а гласът идва някъде отляво, през скрит говорител.
— А, добре — казва Аника с неуверена усмивка и се навежда над микрофона. — Искам да видя пощата на Карина Бьорнлунд.
Ето, шпионинът е вече тук и се готви да рови в кошчето за боклук и в чуждата поща.
Мъжът вдига слушалка и натиска някакви бутони.
— Седнете, ще извикам деловодителя.
Аника отива към местата за чакащи, три извити керемиденочервени софи, едно шведско знаме и едно на Съюза, дизайнерска етажерка с цял куп списания и метална статуя, която трябва да изобразява малко дете. Може би момиченце.
Разглежда статуята. Дали е от бронз?
Прави стъпка напред. Коя е тя? Колко ли любопитни шпиони са минали и заминали пред нейния поглед?
— Здравейте. Вие ли искате да прегледате пощата на министъра?
Аника вдига поглед и вижда пред себе си мъж на средна възраст с вързана на опашка коса и бакенбарди.
— Да — отвръща тя. — Аз.
Протяга ръка, без да казва името си. Съобразно закона за свободния достъп до информация, всеки има право да преглежда официални документи, без да се легитимира, един закон, в чиято подкрепа застава при всяка възможност. Най-малкото, той позволява да не изпитва какъвто и да било срам, понеже никой не знае коя е.
— Насам, моля.
Минават през две заключени врати и боядисан на диагонални ивици коридор, а сетне вземат асансьор до шестия етаж.
— Надясно — обажда се мъжът.
Тук мраморният под е заменен с линолеум.
— Надолу, по стълбите.
Изтъркани дъбови дъски.
— Това е моята стая. Какво желаете да видите?
— Всичко — отвръща Аника, като съблича якето, решена да шпионира колкото е възможно повече. Оставя чантата и якето си върху един стол в ъгъла на помещението.
— Добре — отвръща мъжът и влиза в някаква компютърна програма. — Карина е имала шестстотин шейсет и осем официални подтеми, откакто е встъпила в длъжност преди близо десет години. Тук е пълният списък.
— Мога ли да получа разпечатка?
— За последната година ли?
— За всичко.
На деловодителя дори не му трепва окото. Просто пуска принтера.
Аника хвърля поглед върху първата страница от разпечатката: дата на регистриране и номер, номер от входящ регистър, архивен номер и дата. Следва името на отговорния служител, име и адрес на изпращача, резюме на съдържанието и най-накрая — предприети мерки.
Решение, чете тя, ad acta.
— Какво значи ad acta?
— Приключен — отговаря мъжът с конската опашка, извърнал лице към нея. — Не се предприема нищо. Възможно е да става дума за поздравление или графоманско послание от някой редовен кореспондент.
Зачита се в резюметата: покана за Филмовия фестивал в Кан, молба за снимка с автограф, апел за спасяване на някакво издателство от закриване, пет въпроса, отправени от 8Б клас в Сигтуна, покана за участие в тържествената вечеря с Нобеловите лауреати на 10 декември в кметството на Стокхолм.
— Къде се съхраняват физически писмата?
— Тези, които преглеждате в момента, са все още актуални. Те са в съответните ресорни секретариати.
Взема втория лист и погледът й веднага е привлечен от първата позиция.
Становище на Асоциацията на вестникарските издатели относно правата за излъчване на цифрови телевизии.
Каналът на Ане Снапхане, казва си тя.
— Мога ли да хвърля един поглед на това?
Деловодителят изправя гръб, проточва шия към разпечатката в ръката й, наглася очилата върху носа си.