Комисарят Кристер Лундгрен защитава позицията на политиците по отношение проект за нова централна болница в Норботен в спор с Отдела за здравеопазване и представители на обществена групировка, организирана под лозунга „Защитете нашето здраве“. Секретарката му, Карина Бьорнлунд, слуша.
Добре, казва си Аника, докато пуска листа да падне от ръката й. Така стават нещата значи. Започва работа при Кристер Лундгрен, който става в крайна сметка министър на търговията, а тя го следва по петите чак до правителствения пост.
Поглежда отново изрезката и забелязва, че е от двайсет и втора страница — твърде назад за местен вестник, — и чете началото на материала, посветен на някакви детайли в процеса по вземане на политически решения. Аника пропуска останалата част, но погледът й попада върху надпис под снимка в долния десен ъгъл на изрезката.
Ханс Блумберг, репортер.
Примигва и поглежда пак. Да, определено е той. Много по-млад и строен вариант на архиваря от Норландски новини.
Тя изпръхтява, внезапно представяйки си този мъж толкова ясно, колкото разхвърляната масичка пред себе си. Има ги такива във всяка редакция. Добросъвестни, но лишени от въображение репортери, които отразяват „важните неща“, политически решения и социални процеси, лица, които съставят отегчителни текстове, като се оправдават със сериозността на темата, и гледат отвисоко авторите на интригуващи, ангажирани статии. Сигурно е бил активен по профсъюзна линия, борец за всяка безнадеждна кауза, но не и за хора от нейната черга, понеже такива умеят сами да се грижат за себе си.
А сега клечи в архива на вестника и брои дните, които му остават до края на мъчението.
Малкият Ханс, казва си тя и завърта китка, за да види часа.
Време е да прибира сополанковците.
Елен се хвърля насреща й с широко разперени ръце, като в лявата размахва Тигърчо. Надигналата се в гърдите й радост е толкова гореща, че нещо се стапя при вида на тези чорапогащи и миши опашчици, и червена рокличка с щамповано сърчице. Някаква корава буца се размеква и изчезва.
Улавя скочилата във въздуха дъщеричка, удивена от безкомпромисното доверие на детето, гали изпънатите крачета и ръчички, заоблените раменца и плоското гръбче, вдишва божествения аромат на косите й.
— Направила съм машина за сладкиши — съобщава Елен, като се измъква насила от нея. Хваща Аника за единия пръст и я дърпа към къта за ръчен труд.
— Ще я покажем на тате — заявява детето, готово да вдигне картоненото съоръжение, чиято горна част заплашва да падне и Аника се хвърля напред.
— Няма как да я вземем днес — казва тя, като улавя картона, — понеже ще ходим в града за нови обувки на Кале. По-добре да оставим машината за сладки тук, да не се счупи.
Връща съоръжението върху работната маса. Долната устна на момиченцето увисва, очите се наливат със сълзи, устните затреперват.
— Ама така тате няма да я види.
— Ще я види. — Аника прикляква до нея. — Нищо няма да й стане на машината тук, а утре ще я вземем у нас. Може даже да я оцветиш.
Елен поглежда към пода и завърта глава така енергично, че опашчиците се размятат на всички страни.
— Я, какви сладки опашчици имаш — възхищава се Аника, като улавя една и гъделичка с нея ухото на детето. — Кой ти ги направи?
— Ленарт! — отвръща Елен, като се кикоти и опитва да избегне гъделичкането. — Той ми помогна и за сладкарската машина.
— Дай да видим какво прави брат ти — казва Аника и битката приключва. Елен навлича грейката, нахлузва ръкавиците и дори не забравя да вземе Тигърчо у дома.
Училището на Кале е на Пипершгатан, на две преки оттук. Аника стиска топлата ръчичка на детето, докато двете внимателно избягват локвите и тананикат детски песнички.
Кале е седнал в къта за четене, потънал в една от книжките за приключенията на котето без опашка Петер. Той не вдига поглед, преди Аника да приклекне до него и да целуне темето му.
— Мами — проговаря момчето, — къде се намира Упсала?
— Северно от Стокхолм. Защо?
— Можем ли да идем да видим Петер и другите котета?
— Като нищо — отвръща Аника, спомнила си за съществуването на специални маршрути, по които може да се проследят стъпките на котките от приказките на Йоста Кнутсон, покрай църквите, замъка и университета.
— Мисля, че тази е най-хубава — заявява Кале, забил пръст в изображение на бяла котка, и бавно срича: — Мери Кремавия нос.
Аника примигва изненадана.
— Ама ти можеш да четеш? Кой те научи?
Той свива рамене.
— От компютъра. Иначе няма как да играеш.
Изправя се, затваря книгата и я връща на лавицата.