След това й отправя твърд поглед, както е седнала върху червена табуретка.
— Ботуши — заявява момчето. — Обещала си. Старите са пробити.
Аника се усмихва, хваща го за крачола и го тегли към себе си. Той се разсмива и дърпа, а тя му духва във врата.
— Вземаме автобуса и отиваме да купим — казва Аника. — Върви да се облечеш, че Елен ни чака.
Единицата пристига едновременно с тях на спирката и тримата сядат най-отзад.
— Армейско зелено — обажда се Кале. — Не ща пак сини. Само бебетата носят сини ботуши.
— Аз не съм бебе — възразява Елен.
— Хубаво, ще ти купим зелени — съгласява се Аника. — Стига да има.
Слизат на Кунгстредгорден и бързат през улицата, сред гейзери от киша, разпръсквани от бързо преминаващите коли. Щом влизат в търговския център, веднага смъкват шапки, шалове и ръкавици и ги натъпкват в огромната чанта на Аника. В магазина за обувки на втория етаж намират подплатени гумени ботуши в армейско зелено с подходящ размер, достатъчно високи, снабдени със светлоотражатели. Кале отказва да ги събуе. Аника плаща и отнасят старите в опаковката от новата придобивка.
Измъкват се тъкмо навреме. На Елен й става горещо и започва да хленчи, но млъква, щом излизат на студената и мрачна Хамнгатан. Тръгва тихо, хванала майка си за ръка. Аника улавя Кале и тримата прекосяват пътя пред универсалния магазин, като гледат да се пазят от калните каскади на колите. Силует на излизащ от магазина мъж привлича погледа й.
Но това е Томас, казва си тя, а умът й сякаш е другаде. Какво търси тук?
Не, следва друга мисъл, не е той.
Мъжът прави две-три крачки, а дъхът му светва под блясъка на уличното осветление и да, той е!
Лицето й се озарява от широка усмивка, горещата разтапяща радост се завръща. Тръгнал е за коледни подаръци! Вече!
Засмива се. Той е истински маниак на тази тема. Миналата година започва да купува още през септември — спомня си колко се ядоса, когато Аника откри скритите в гардероба му покупки и започва да пита какви са тези пакети и какво търсят там.
Жестока вълна` киша се стоварва отгоре им и Аника изпищява. Дръпва децата от бордюра и виква гневно след таксито. Когато обръща поглед назад, Томас е изчезнал. Търси го из тълпата и го съзира отново; извръща се с лице към някого, някаква жена с руса коса и дълго палто го приближава, а той я обгръща с ръка. Томас придърпва другата жена към себе си и я целува, и настъпва мъртва тишина, и всичко живо изчезва. Аника се е вторачила през дълъг тунел, а в другия му край нейният съпруг целува някаква руса жена със страст, от която вътрешностите й се смразяват разкъсани.
34
— Мами, зелено е!
Но тя не помръдва, а хората наоколо я блъскат, говорят й нещо, тя ги вижда, но не чува гласовете им. Томас тръгва, потъва в тълпата с ръка през раменете на русата, докато нейната е около кръста му. Отдалечават се бавно, загърбили Аника, потънали в своята заедност, погълнати от тълпата.
— Защо стоим, мами? Пак стана червено.
Поглежда надолу, към децата си, а техните лица са обърнати нагоре, към нея, с бистри, пълни с въпроси погледи, и тя си дава сметка, че е зяпнала широко. Преглъща един писък, захлопва уста и оглежда уличното движение.
— Тръгваме — проговаря Аника с глас някъде от много навътре. — Ей сега ще светне пак зелено.
И светва зелено, и автобусът пристига, и се налага да стоят прави чак до Кунгсхолмсторг.
По стълбите нагоре децата запяват, мелодията й е позната, но не се сеща откъде, ключът все не става и не става — опитва няколко пъти.
Отива в кухнята и хваща телефона, набира номера на мобилния, но се чува механичният глас на службата за съобщения. Изключил го е. Върви, прегърнал с ръка една блондинка някъде из Стокхолм, и не й отговаря.
Тогава звъни в службата на Арнолд, партньорът му по тенис, но и там не отговарят.
— Какво има за ядене?
Кале стои на прага с новите си лъщящи ботуши.
— Пиле с кокосов сос и ориз.
— И броколи?
Тя поклаща глава, усетила пристъп на паника. Вкопчва се в мивката, поглежда в очите своя син и решава да не се предава.
— Не — отвръща тя. — Водни кестени и бамбукови кълнове, а също бейби царевички.
Чертите му се отпускат, усмихва се и прави стъпка напред.
— Знаеш ли какво, мами, клати ми се зъб. Пипни!
Тя протяга ръка. Забелязва, че потръпва, но докосва единия му преден зъб и да, наистина се клати.
— Много скоро ще падне.
— Значи ще получа златна паричка от зъбната фея.
— Значи ще получиш златна паричка от зъбната фея — повтаря Аника и се извръща. Трябва да поседне.
Вътрешностите й са втвърдени в идиотско кълбо от ножчета за бръснене и остри парченца лед, които я режат, докато диша. Кухненската маса се полюлява бавно в едно самотно море. Няма смисъл, напява то, няма смисъл. Приглася му ангелският хор, зима красиво лято любов меден цвят…