Внезапно усеща, че ще повърне. Стрелва се в тоалетната зад кухненското помещение и стомахът й се обръща наопаки, полусмляната храна от денонощния дере гърлото, от което сълзите й се удвояват.
Сетне остава в тоалетната, а вонята кара мозъкът й да се бунтува.
Отвъд слънцето вечна любов, запяват ангелите с пълен глас.
— Млък! — крясва тя и хлопва със сила тоалетната дъска.
Влиза гневна в кухнята, измъква продуктите за вечеря, изгаря ръката си, когато добавя ориза, порязва се, докато реже лука и пилето, цяла трепери при отварянето на консервите с водни кестени, кокосово мляко и царевица.
Дали не се е припознала? Не е невъзможно. Томас прилича на мнозина други шведи — висок и рус, широкоплещест, с наченки на коремче, а беше и тъмно, разстоянието — голямо. Може мъжът с русокосата жена на онова място въобще да не е бил той.
Улавя се за печката, затваря очи и прави четири дълбоки вдишвания.
Може да не е бил той. Сигурно се е припознала.
Изправя се и отпуска рамене, отваря очи и чува входната врата да се отваря.
— Тате!
Радостните възгласи на децата и крепки прегръдки, дълбокият му глас, изпълнен със смесица от щастие и предпазлива сдържаност. Приковава поглед към отдушника и се пита дали ще проличи, дали нещо в израза на лицето му не ще й даде отговор.
— Здрасти — казва той зад гърба й, целува я по темето. — Как се чувстваш? По-добре?
Тя вдишва и издишва, преди да се обърне и го погледне.
Видът му е обичайният. Съвсем същият, какъвто е винаги. Тъмносиво сако, тъмносини джинси, светлосива риза, блещукаща копринена вратовръзка. Очите са същите, малко уморени и малко обезсърчени, косата е гъста, стърчи като четка над буйните вежди.
Усеща, че е спряла да диша, и поема въздух жадно и дълбоко.
— А — отвръща тя, — малко по-добре сякаш.
— Утре на работа ли си?
Обръща му гръб, за да разбърка пилето, колебае се.
— Не — казва най-накрая, — едва ставам от легло.
— Дано не ни лепнеш на всички тоя зимен бацил с повръщане — отбелязва Томас и сяда край кухненската маса.
Няма начин да е той. Сигурно е бил някой друг.
— Как беше на работа днес? — обажда се тя, докато поставя тигана върху скъпата дизайнерска поставка.
Томас въздъхва и разгръща пред себе си сутрешния вестник така, че тя не може да види очите му.
— Трудно се работи с тоя Крамне от правосъдието. Кило приказки — нула работа. Момичето от Федерацията на областните управи и аз вършим всичко, а той обира лаврите.
Аника застива, все още с дръжката на тигана в ръка, вторачена в дебело заглавие пред себе си, нещо във връзка с изтичането на информация относно предложение в областта на културата, което се очаква идната седмица.
— Федерацията на областните управи — повтаря тя. — Как й беше името?
Томас непредпазливо оставя единия ъгъл на вестника да се прегъне и тя мярва за миг очите му, преди да го тръсне и изправи отново.
— София — отвръща той. — София Гренборг.
— Що за човек е?
Той продължава да чете, поколебава се за миг и отвръща:
— Амбициозна и доста способна. Често опитва да тегли чергата към тях за наша сметка. Може да ти скъса нервите.
Сгъва вестника, става и го запраща към перваза на прозореца.
— Добре. Значи аз вземам децата. Не искам да си изпускам тениса и тази седмица.
Връща се в кухнята с по едно пискащо дете под всяка мишница, слага ги да седнат по местата им, опипва разклатеното зъбче, възхищава се на новите ботуши, бръсва с пръсти мишите опашчици, изслушва разказите за сладкарската машина и обещаното пътуване до Упсала за посещение на котарака Петер Безопашков.
Просто си въобразявам, решава Аника. Сигурно съм се припознала.
Прави опит да се засмее, но не може да стопи островърхия камък в гърдите.
Не е бил той. Бил е някой друг. Ние сме неговото семейство и той ни обича. Никога не би предал децата.
Те бързат с вечерята, за да не изпуснат Булибумпа.
— Чудесно беше, благодаря — обажда се Томас, като я млясва по бузата.
Двамата почистват заедно, ръцете им се докосват от време на време, погледите се кръстосват.
Никога няма да ме остави.
Сипва прах в машината за миене на съдове и я пуска. Той хваща лицето й в длани и го изучава със сбърчени вежди.
— Добре си решила да останеш още един ден у дома. Много си бледа.
Тя свежда поглед и бута ръцете му встрани.
— Чувствам се малко изтощена — казва Аника и излиза от кухнята.
— Не ме чакай — нарежда Томас на тила й, — обещал съм на Арнолд да пием по бира след това.