А ето че и той се върна.
През всичките години я мъчат кошмарни видения за него, час по час се обръща из тъмните алеи в очакване да го зърне зад себе си, а ето че сега наистина е тук.
Реакцията й не е така екзалтирана, както си е представяла.
Не изпищява, нито припада, само пулсът забързва и леко й се завива свят. Тръшва се на един стол в помещението с жълтия дракон в ръка, измисления от него неприятен, детински сигнал за предстояща среща на обичайното място.
Винаги е знаела, че ще я открие. Сега иска нещо повече от обикновена сбирка на групата, каквито правеха навремето. Жълтият дракон е само едно напомняне, начин за връщане на Звяра към живот. Вече се е свързал с Черната пантера — знае това, понеже Пантерата се обади за първи път от трийсет години насам, да й каже и да я попита какво мисли за връщането на Жълтия дракон.
Тя просто затваря. Без да продума, оставя слушалката, измъква кабела от контакта.
Няма измъкване обаче, казва си тя, загледана в така и недовършената скулптура, детето и козела, и бездънно дълбоката връзка помежду им, неподвластна на думи и въображение, основана върху разбирателство и интуитивна чувствителност. Тя не би могла никога да даде израз на всичко това, а тази вечер няма и да се опитва повече.
Боли я гърбът, помъква се тромаво към влажното одеяло, което не позволява на работата й да се разсъхне и напука. Завива я по обичайния начин и привързва на определените места. Смъква престилката, за да я окачи при другите, преди да провери пещта и измие ръце от глината. Сетне отива да погледне работите на своите ученици, да се убеди, че са ги загънали правилно, че завършените творби не съхнат прекалено бързо. Събира няколкото пръснати инструмента. Зарежда пещта, да бъде готова за палене утре, като запазва свободно пространство най-отгоре за петъчната група.
Остава за малко при вратата, заслушана в тишината. Както всеки четвъртък, тя е останала последна. Преобува се, облича връхната си дреха, затваря и заключва с ключ от подрънкващата връзка.
Коридорът пред нея е сумрачен и пълен с тъмни сенки.
Не обича тъмното. Преди случилото се във въздушната база никога не му е обръщала внимание, но оттогава писъците и пламъците я преследват, правят нощния мрак заплашителен и страшен.
Тръгва покрай грънчарското ателие, дърводелската работилница и залата за железопътни модели. Стига края на коридора и внимателно се спуска по скърцащото стълбище, покрай кафето и библиотеката. Проверява вратите, затваря ги и заключва.
Външната врата е заяла от студа — винаги го прави. Насърчавана от нейното скърцане, успява да я нагласи силом и заключва с чувство на облекчение. Вдишва дълбоко няколко пъти, преди да се впусне в хлъзгаво пътешествие по улицата.
Снегът продължава да вали, рядък и хапещ, спуска се тихичко в неподвижния въздух. Застудяло е чувствително с падането на нощта, а температурата продължава да се понижава заедно със спирането на снега.
Новообразувана пелена скърца под гумените й подметки. Взема снегоходката и я забутва напред върху скърцащи плазове към главния път.
Трябва по-често да вървя пеша, отбелязва си тя.
Сняг е затрупал верандата, но краката й са премръзнали и решава да го остави за Торд. Стърже подметки върху коравата четка, отключва и влиза в антрето.
Всеки миг ще припадне от глад.
Събува ботушите, окачва палтото, влиза в кухнята, без да пали лампа, отваря вратата на хладилника.
Приготвила си е предястие от кралски скариди и яйца още преди да излезе, така че сега го тръсва връз масата и лапа с такава лакомия, че по носа й остава майонеза. Сетне седи известно време задъхана, с усещане за празнота, вторачена в мивката, осъзнала колко много е уморена.
Утре рано трябва да отвори детската градина и ще се наложи да стане в пет и половина, за да стигне навреме.
Трябва да си лягам, напомня си тя, без да помръдва.
Остава седнала в тъмната кухня, когато звънва телефонът.
— Още ли си будна? Нали знаеш, че трябва да си вече в леглото?
Усмихва се на съпружеския глас.
— Тъкмо си лягам — лъже тя.
— Добре ли прекара вечерта?
Въздъхва едва чуто.
— Онова девойче все се оплаква, че не й обръщам достатъчно внимание — непрекъснато трябва да я насърчавам.
— А скулптурата?
— Вятър.
Кратка пауза.
— Нещо да си чула? — пита Торд.
— Какво да съм чула?
— Да са се обаждали?