— Ти какво каза?
Влиза вдървено обратно в кухнята, а той се обръща и я поглежда, застанала права до вратата, с виснал до пода вестник в ръка.
— Дванайсет часа — отвръща той. — Обяд във Ваксхолм.
Тя поклаща невярващо глава.
— Как можеш да решиш подобно нещо, без дори да ме попиташ?
Томас загърбва печката, докато налива вода през кафето във филтъра.
— Беше заета с мобилния си. Не исках да те смущавам.
— Това ме смущава несравнимо повече. Няма да дойда.
Обзема го завладяващ ирационален порив да я стисне за гушата и разтърсва, докато възелът се разсипе от темето й, зъбите затракат едни о други, а халатът се свлече от раменете.
Но затваря очи и се опитва да овладее дишането си, докато отговаря на вентилатора в стената:
— Нямам никакво намерение да докарам отношенията с моите родителите до същото лайняно положение, до което си го докарала ти с твоите.
По шумоленето от вестника разбира, че е напуснала кухнята.
— Добре — провиква се Аника откъм хола с безизразен глас. — Взимай децата, но аз няма да дойда.
— Ще дойдеш, къде ще вървиш — заявява той, все така вторачен във вентилатора.
Тя се връща в кухнята. Поглежда я през рамо — гола е, ако не брои късите чорапки.
— И ако все пак не дойда, какво? Може би ще ми бухнеш един в главата и ще ме завлечеш дотам за косите?
— Не звучи зле.
— Отивам да си взема душ — заявява Аника.
Погледът му залепва върху задника й, докато тя крачи през антрето. София е много по-заоблена и кожата й розовее. Тази на Аника има зеленикав оттенък, а на слънце бързо преминава в наситено маслинен цвят.
Трябва да е извънземна, казва си Томас. Малка зелена жена от друга планета, ъглеста и безформена, крайно неразумна. Възможно ли е да се живее с извънземна? Отпъжда тази мисъл и преглъща. Мамка му, защо винаги сам прави нещата толкова трудни за себе си? Съществува изход. Има избор. Възможно е да си върне живота, който му липсва, да заживее с мека и розова жена с човешка душа и ябълкови коси, която с радост ще го приеме в мансардния си апартамент.
Мили Боже, какво да сторя?
В същата секунда звънва телефонът.
Само това не! Тя е. Защо звъни тук? Казах й да не го прави при никакви обстоятелства.
Втори път.
— Няма ли да вдигнеш? — провиква се Аника изпод душа.
Трети.
Грабва слушалката с пулсиращи слепоочия, напразно търси остатъци от слюнка в устата си.
— Томас и Аника — чува той собствения си пресъхнал глас.
— Трябва ми Аника. — Ане Снапхане. Говори задавено, а чувството на облекчение е толкова силно, че го усеща чак в топките си.
— Момент, моля — отвръща той, като издиша. — Ей сега.
Аника изскача от ваната, грабва пешкир и оставя мокра диря след себе си, на път към телефона. Острият камък се върти и мята из гръдния кош, ангелите тананикат тревожно някъде отзад. Не поглежда Томас, докато минава покрай него и взема телефона, студенината му я кара да поддържа дистанция.
— Чете ли днешния вестник? — пита Ане Снапхане със сух и дрезгав глас.
— Махмурлукът ли те е налегнал? — отвръща с въпрос Аника, докато отмества сиренето, за да разчисти кухненската маса пред себе си. Томас въздъхва шумно и се отмества с два милиметра; освобождава й пространство.
— Зверски, но не това е същественото. Бьорнлунд спря канала ни.
Аника отмества и хляба, за да направи още място.
— Какви ги дрънкаш?
— Министърът на културата ме вкара току-що в списъците за съкращение. Пише го във вестника.
Томас се извърта на деветдесет градуса. Раменете му заявяват пределно ясно, че се разграничава от нея по най-решителен начин.
— Какво? Ей сега го прегледах.
— Най-отгоре на първа страница.
Аника се навежда напред и хваща вестника, който чете Томас, за да го отгърне на първа страница. Той го дръпва ядно към себе си.
— Задръж така — казва Аника в микрофона. — Мога ли само да хвърля един поглед? Бьорнлунд променя условията за получаване на цифрова честота за излъчване. Е, и?
— Вчера са уведомили борда. Взели са първия самолет от Ню Йорк и кацнаха тук преди половин час. Вече е оповестено, че премиерата се отлага. Назначено е официално заседание на борда за два и половина, цялото ни планиране отива на кино, а ТВ Скандинавия — на боклука. Вероятно ще приключа кариерата си като културен репортер в селското радио в Шюхерад.
— Но защо си толкова черногледа? — казва Аника, като удря Томас по коляното, за да й направи място. Какво пречи да станете кабелна или сателитна програма?
Ане заплаква и приятелката й внезапно осъзнава сериозността на положението, както и чувството си за вина.