Той спира. Пилешките гърди са срязани наполовина. Като с трион, всъщност.
— Какво химическо чистене?
Тя се изправя и застава на прага.
— Нашето химическо чистене. Казах ти вчера, Франк. Господи!
— Аз…
Телефонът му иззвънява. Той го откача от колана си и поглежда дисплея. Ако повикването е от партньора му, ще го откаже. Ала не е. Обажда се капитан Алварез.
— Трябва да вдигна.
— Ама разбира се, — тросва се тя и се връща във всекидневната, за да не пропусне новите данни за случаите на коронавирус. — Разбира се.
Той се замисля дали да не тръгне след нея, да се опита да изглади нещата, ала обаждането е от шефа му, затова натиска зелената слушалка. Изслушва думите на Алварез и сяда.
— Ебаваш ли ме? Как?
Звукът от гласа му кара Санди да изникне отново на прага. Прегърбената му поза — притиснал телефон до ухото си, отпуснал едната си ръка върху бедрото си — я кара да се приближи до масата.
Уилсън слуша още известно време, след което затваря. Занася чинията си до мивката и изсипва всичко в боклукомелачката.
— Перфектен шибан край на един перфектен шибан ден.
— Какво е станало?
Санди слага ръка на рамото му. Леко докосване, ала е повече от добре дошло за него.
— Хванахме един тип, който бе заклал съпругата си. Бях на местопрестъплението — пълна лудница. Кръв по цялата кухня, а в средата — убитата. В управлението проведох предварителен разговор с извършителя. Дъската му хлопа толкова яко, че чак дрънчи. Твърдеше, че жена му била извънземна, част от нашественически отряд, който искал да ни превземе.
— Господи…
— Самоубил се е. Тъкмо вкарвали нови задържани в ареста. Онзи взел един молив, скъсал верижката, с която бил закрепен, и се намушкал право в яремната вена. Алварез рече, че може и да е било чиста проба късмет, ала униформеният, който е станал свидетел на случилото се, каза, че изглеждало така, сякаш знае точно къде да забие молива.
— Може би се е обучавал за медик някъде.
— Санди, беше водопроводчик.
Чутото я кара да се засмее. Това пък на свой ред кара Уилсън да се засмее. Опира чело в нейното.
— Знам, че не е смешно, — казва Санди — ала начинът, по който го рече, беше. Водопроводчик. — Тя се засмива отново.
— Пречил им е да му помогнат, каза Алварез. През цялото време, докато кръвта му е изтичала — направо е бликала — той се е съпротивлявал. Когато припаднал, го завели в болницата, но било вече прекалено късно. Бил загубил прекалено много кръв.
— Изключи телевизора, — казва Санди. — Ще ти направя бъркани яйца.
— С бекон?
— По принцип това не е добре за холестерола ти, ала тази вечер… може.
Правят любов въпросната нощ — за пръв път от кога… от седмици? Не, повече. Поне месец. Хубаво е. Когато свършват, Санди пита:
— Още ли пушиш?
Той се замисля дали да я излъже. Мисли си за вече мъртвия водопроводчик, който казва «Почна да се драчи. Да се драчи, да се драчи и пак да се драчи». Мисли си колко приятна е била вечерта. Колко по-различна е била от предишните шест или осем месеца.
«Променят се, — бе казал Лени. — Стават раздразнителни и почват да те критикуват».
Не лъже. Казва, че още пуши, но ги е намалил. Половин пакет на ден, най-много. Очаква тя да отвърне «Дори и това е достатъчно да те убие».
Тя не го казва. Вместо това пита:
— Имаш ли цигара подръка? Дай ми, ако имаш, моля те.
— Не си пушила от…
— Има нещо, което трябва да ти кажа. Все го отлагам.
«О, Боже», — мисли си Уилсън.
Светва лампата от неговата страна на леглото. Ключовете му, портфейлът, телефонът и някакви дребни стотинки са пръснати по плота на масата. Служебното му оръжие е в чекмеджето. Винаги така прави. Зад него има пакет «Марлборо» и запалка «Бик». Дава ѝ една цигара, като си мисли «След всички години въздържание сигурно ще е достатъчна една дръпка, за да я нокаутира».
— Вземи една и за себе си.
— Нямам пепелник. Когато ми се допуши, обикновено отивам в тоалетната за гости.
— Ще ползваме чашата ми за вода.
Той пали цигарата ѝ, след това и своята. Пушат в леглото, също както когато бяха младоженци и вярваха, че ще си имат някое-друго дете и ще живеят щастливо до края на дните си. Двадесет години по-късно нямат деца и Уилсън се чувства смъртен до мозъка на костите си.
— Няма да ми кажеш, че искаш развод, нали?
Шегува се. Не се шегува.
— Не. Искам да ти кажа защо съм толкова шибано кисела и с мен е невъзможно да се живее от тази пролет насам.