— Изчезва в мъглата! — възкликна Уайлдър, поемайки си дъх след мъчителното напрежение през последните няколко минути.
— Да, в мъглата или в облаците — отвърна Найтхед, който сега упорито стоеше до него и следеше с подозрение и недоверчивост и най-малките движения на своя загадъчен командир.
— На небето или в морето, все едно ми е, само и само да се махне.
— Обикновено моряците се радват, като видят чуждо платно от борда на кораб, оголен до палубата като нашия.
— Хората често сами си навличат гибелта поради това, че не знаят интересите си. Да се маха, казвам аз и се моля богу! Скоростта му е четири фута срещу един наш и искам само едно: този ураган да беснее до изгрев слънце.
Найтхед трепна и хвърли на събеседника си кос поглед, който приличаше на упрек. За неговия суеверен ум беше светотатство да се призовава бурята по такъв начин в момент, когато ветровете като че вилнееха с цялата си ярост.
— Вярно, сега имаме силен шквал, какъвто моряк може да не види цял живот — каза той, — но слабо познава морето човек, който мисли, че там, откъдето духа този вятър, няма и по-силни ветрове.
— Нека си духа! — извика капитанът, стискайки ядно юмруци. — Аз се моля за вятър!
Ако у Найтхед все още бяха останали някакви съмнения за характера на младия непознат, който така странно бе заел мястото на Никълъс Никълс, сега те окончателно се разпръснаха. Той тръгна помежду мълчаливите и замислени моряци с вид на човек, който си има вече определено мнение. Уайлдър обаче не обърна никакво внимание какво прави подчиненият му, а няколко часа продължи да крачи по палубата, като ту поглеждаше небето, ту хвърляше чести, тревожни погледи към тесния хоризонт, а в това време „Кралска Каролина“, разбита и оголена развалина, продължаваше да се носи по вълните, тласкана от вятъра.
XVII глава
Ти стой си тъй и свършека изслушай
на морските ни мъки.
В злополучния момент, когато Иринг и нещастните му другари паднаха от шеметната височина в морето, бурята беше в разгара си. Макар че вятърът продължи да духа дълго след това трагично събитие, мощта му постепенно намаляваше. С утихването на бурята вълнението започна да се засилва и корабът да се клатушка. През следващите два часа Уайлдър приложи всичките си професионални знания и напрегна цялото си внимание и старание, за да не стане разбитият корпус жертва на алчните вълни. Благодарение на ненадминатото си майсторство обаче той изпълни с чест задачата, легнала върху плещите му, а когато на изток започна да просветлява, и вятърът, и вълните бързо се успокоиха. През всички тия решителни минути нашият авантюрист не получи ни най-малка помощ от когото и да било от екипажа, с изключение на двама опитни моряци, които още в началото бе сложил на кормилото. Но той не обръщаше внимание на тази неотзивчивост, защото в случая му стигаше собственият му разсъдък, подпомаган добросъвестно от усилията на моряците, които му бяха подръка.
Когато настъпи денят, той освети картина, напълно различна от бурния хаос на нощта. Ветровете сякаш бяха изчерпали цялата си ярост в досегашния си напор. В края на нощната вахта ураганният вятър бе позатихнал, а после се превърна в колеблив лек бриз и преди слънцето да изгрее, развълнуваното море съвсем се изглади. То се усмири така внезапно, както се укроти стихията, която го бе разбунила, и когато слънцето разля златистата си светлина широко и обилно върху неспокойния океан, той лежеше безметежен и блестящ, макар че все още се поклащаше леко на дълги и тежки вълни, които приличаха на спокойното дишане на спящо дете.