— Отидоха си! — каза той, поемайки тежко дъх. Като че дишането му бе дълго и неестествено прекъснато.
— Отидоха си! — повтори като ехо гувернантката, обръщайки изпълнени със силна тревога очи към неподвижната, сякаш изваяна от мрамор фигура на своята възпитаница. — Вече няма никаква надежда!
Погледът, който Уайлдър хвърли към същата безмълвна, но прекрасна статуя, беше не по-малко изразителен от погледа на тая, която я бе възпитавала от детинство. Лицето му беше замислено, а устните — стиснати, докато напрягаше всички сили на богатото си въображение и всестранния си опит.1
— Има ли надежда? — запита гувернантката, която следеше с неотклонно внимание и най-малката промяна върху потрепващото му лице.
Чертите му се проясниха, а озарилата ги усмивка беше като слънчева светлина, проникваща през най-черни буреносни облаци.
— Има! — отговори той твърдо. — Положението ни не е още толкова отчаяно.
— Тогава да възхвалим тоя, който управлява океана и земята! — възкликна с благодарност гувернантката, изливайки дълго потисканата си мъка с поток от сълзи.
Гъртруд се хвърли на шията на мисис Уилис и за минута неудържимите им чувства се смесиха.
— А сега, мила госпожо — каза Гъртруд, отскубвайки се от прегръдките на гувернантката си, — да се доверим на умението на мистър Уайлдър; той предвиди и предсказа тази опасност, значи може да предрече и нашето спасение.
— Предвидил и предсказал ли! — повтори гувернантката с тон, който показваше, че вярата й в професионалната далновидност на непознатия не е толкова безгранична, колкото вярата на по-младата й и по-пламенна спътница. — Нито един простосмъртен не би могъл да предвиди това ужасно нещастие, а и ако го бе предвидил, щеше да се постарае да избегне опасността! Мистър Уайлдър, няма да ви досаждам с молби за обяснения, които сега биха били излишни, но смятам, че не ще откажете да споделите с нас основанията си за надежда.
Уайлдър побърза да задоволи любопитството й, съзнавайки, че то е напълно естествено, но същевременно и мъчително. В желанието си да използват затишието бунтовниците бяха оставили по-голямата и по-надеждната от двете лодки на разбития кораб, тъй като добре знаеха, че ще бъдат необходими много часове на тежък труд, за да я спуснат в океана от мястото й между останките от двете главни мачти. Тази операция, която с обикновените подемни устройства на кораба можеше да се извърши за няколко минути, сега изискваше дружните усилия на всички. А и трябваше да действуват така внимателно и предпазливо, че щяха да загубят твърде много минути, които основателно смятаха за извънредно ценни при това капризно и променливо време през този сезон. В този малък Ноев ковчег Уайлдър възнамеряваше да пренесе такива необходими неща, които би могъл да събере набързо от изоставения кораб, а после да се качи на него със спътничките си и да чака критичния момент, когато разбитият кораб ще потъне под тях.
— И вие наричате това надежда? — възкликна мисис Уилис, когато завърши това кратко обяснение и бузите й пребледняха от разочарование. — Чувала съм, че водовъртежът, който се образува от потъващ кораб, повлича всички по-малки предмети, плаващи наблизо!
— Да, случва се понякога. За нищо на света не бих ви заблуждавал. Трябва да ви кажа, че според мен възможността да се спасим е равна на вероятността да потънем заедно с кораба.
— Това е ужасно! — промърмори гувернантката. — Но нека бъде божията воля! А не може ли сръчността да замести силата и лодката да бъде спусната от палубата преди настъпването на съдбоносния миг?
Уайлдър поклати отрицателно глава.
— Ние не сме толкова слаби, колкото ни мислите — обади се Гъртруд. — Напътвайте нашите усилия и ще видим тогава какво може да се направи. Тук е Касандра — добави тя, обръщайки се към вече представената на читателя чернокожа девойка, която стоеше зад младата си и пламенна господарка, преметнала през ръка пелерината и шаловете й така, като че се готвеше да я придружи на утринна разходка. — Тук е Касандра, която сама притежава почти силата на мъж.