Между въжетата на кораба стоеше стройна фигура, която даваше необходимите за маневрирането му команди, и сред объркаността и вълнението, неминуемо предизвикани в душата на жена при такава сцена, Гъртруд и мисис Уилис заедно с двамата си спътници бяха прехвърлени благополучно на чуждия кораб. Щом се озоваха с багажа си на борда, баркасът бе оставен на волята на вълните като ненужна вещ. Тогава видяха как двайсет моряци се закатериха по въжетата и заразпъваха все по-широко и по-широко платно след платно, докато най-сетне всички платна разтвориха огромните си гънки и корабът се понесе по неизвестния си път като бърз облак, летящ из редките въздушни слоеве на висините.
XIX глава
Натам сами! Разбуден си, метеж, сега поемай накъдето щеш!
Като се има предвид скоростта, с която корабът се носеше по вятъра, читателят не бива да се учудва, че една седмица след гореописаните събития можем да вдигнем завесата на настоящата глава на съвсем друго място в същото море. Излишно е да следим „Корсаря“ по всички криволици на лъкатушния му и неустановен път; килът му избразди повече от хиляда мили из океана, изплъзвайки се от не един кралски кръстосвач и избягвайки дори не толкова опасни срещи както по инстинкт, така и по други понятни причини. За целта ни е достатъчно да приповдигнем завесата, която криеше движенията му през тази седмица, когато неустрашимият кораб е при по-мек климат и поради годишното време в по-спокойно море.
Точно седем дни след като Гъртруд и гувернантката й станаха пътнички на кораб, чийто характер вече не е нужно да крием от читателя, макар и да оставаше тайна за жените, слънцето огря пляскащите му платна, стройни мачти и тъмен корпус близо до няколко ниски скалисти островчета. Ако на запад не се виждаха сини възвишения, цветът на водата би подсказал на всеки моряк, че морското дъно тук е много плитко и че трябва да се пази от неизвестните, коварни опасности на брега. Вятърът бе утихнал; променливият, неустойчив полъх, който от време на време опъваше по-леките платна на кораба, беше просто диханието на утрото, настъпващо над водната шир — толкова нежно, тихо и ласкаво, че спящият океан приличаше на гладко езеро.
Всичко живо на кораба беше на крак в движение. Петдесет едри и здрави моряци висяха тук-там по въжетата; едни се смееха и разговаряха полугласно с другарите си, които се излежаваха лениво на близките рей, а други вършеха спокойно леката работа, очевидно нужна в момента. Мнозина се шляеха нехайно по палубите долу, уж заети с нещо подобно. Изобщо всички имаха вид на хора, заловили се да изпълняват дребните си задължения по-скоро за да не бъдат упрекнати в безделие, отколкото от действителна необходимост да правят нещо. На шканците, светилище на всеки държащ на дисциплината кораб, се бяха насъбрали група моряци, които не можеха да се похвалят, че вършат нещо. С една дума, корабът бе придобил вида на океана и времето, които, изглежда, пазеха силите си, за да ги покажат при по-подходящ случай.
Трима-четирима млади моряци (и като се има предвид естеството на службата им, с не съвсем неприятна външност) се появиха в нещо като делнична моряшка униформа, несъобразена с модата на някоя конкретна страна. Въпреки спокойствието, което цареше навред около тях, всеки носеше на колана си къс прав кинжал и когато един се наведе през борда, през гънките на служебния му шинел се показа дръжка на малък пистолет. Нямаше обаче никакви други непосредствени признаци на недоверие, от което всеки наблюдателен човек би могъл да предположи, че тази предпазна мярка — носенето на оръжие — е нещо повече от общоприетия обичай на кораба. Двама навъсени и свирепи на вид часови, противно на моряшките традиции облечени и екипирани като сухопътни войници, бяха разположени на границата, отделяща мястото, предназначено изключително за офицерите, от предната част на палубата, което говореше за допълнителна предпазливост. Моряците гледаха на всички тези мерки с равнодушие — доказателство, че бяха свикнали с този ред.
Човекът, вече представен на читателя под гръмкото звание Генерала, стоеше прав и неподвижен като мачта и оглеждаше критично екипировката на двамата си наемници, явно без да обръща внимание на това, което ставаше около него, сякаш се смяташе буквално за неразделна част от кораба. Един обаче се отличаваше от всички наоколо по властния си вид, който лъхаше от него дори в покой. Това беше Корсарят. Той стоеше съвсем сам и никой не смееше да се приближи до мястото, което си беше избрал. Блуждаещият му поглед непрекъснато изучаваше всичко, спирайки се ту на една, ту на друга част от екипировката на кораба; а сегиз-тогиз, когато очите му се впиваха в синия простор над главата му, челото му се намръщваше — знак, че съзнава отговорността си като моряк. Този мрачен вид понякога ставаше така очебиен че дори русата коса, подаваща се на къдри изпод черната кадифена моряшка барета, от върха на която висеше златен пискюл, не беше вече в състояние да придаде на лицето му онази благост, обичайна за изражението му в спокойни минути. Презирайки потайността и сякаш желаейки да изтъкне естеството на властта, която упражняваше, той носеше пистолетите си открито, на кожен колан, в който — пак от желание всичко да бъде открито — бе затькнал лек извит ятаган, който, ако се съди по гравировката на дръжката му, вероятно бе излязъл от работилницата на някой ориенталски занаятчия.